Още в самото начало на мандата си главният прокурор Сотир Цацаров констатира, че ще е добре Бюрото за защита на свидетелите да е на негово подчинение, защото старата процедура е „тежка, тромава и бавна“ и отказва хората да свидетелстват срещу мафията. Доколко ще стане по-ефективна системата за защита на свидетелите сега, след промяната в закона, с който я пратиха под негова опека? Тепърва ще се види. Въпреки че отсега е ясно, че проблемът не е толкова в начина, по който ще опазваме свидетелите срещу мафията, а в това, че… всъщност няма кого да пазим, защото просто няма дела срещу мафията. И няма как да заменим тази липса със споразуменията, сключени с разни бандички за продажба на дрога на дребно, които отчитаме пред Европа като мощна „борба срещу организираната престъпност“.
Системата за защита на свидетелите действа у нас от 2005 г. и единственото, което се знае за нея, е, че оттогава от закрилата на държавата са се възползвали около 60 души. Данните обаче са към 2012 година, а причина за последвалата пълна тайнственост е грифът „Строго секретно“, с който окичват буквално всеки лист хартия, свързан с тази дейност.
Към момента няма нито един магистрат, който да е поискал охрана или каквато и да било защита от бюрото. Всъщност, много малка част от защитените българи са съдии, прокурори или жертви на престъпления – повечето са участници в престъпни групи, които са се съгласили да говорят срещу бившите си съучастници. Някои от включените в програмата продължават да се ползват от закрилата й и досега, въпреки че вече са минали години от приключването на съдебните дела – заради страха от отмъщение.
До момента има само един изключен от програмата за защита на свидетели, тъй като е нарушавал системно правилата и не е спазвал разпорежданията на служителите, които са го охранявали. Убити защитени свидетели няма.
Най-често налаганата мярка за защита е денонощната охрана, но тя е и най-изтощителната за бюрото: за качествената охрана дори само на един ключов свидетел по дело са нужни към осем човека, които работят край него на смени. А бюрото разполага с ограничен щат от служители, които вече се задъхват.
Безспорно най-ефективните мерки за защита са промяната на самоличността и мястото за живеене, включително и изпращане в чужбина, но тя е и най-скъпата. Между 600 и 1400 лв. месечно струва на държавата издръжката на едно защитено лице у нас, без в тази сума да се включват заплатите на служителите, които всъщност осигуряват закрилата му. А ако човекът бъде скрит зад граница, сумата е същата, но в евро. Дали и в момента има такива хора, „изведени“ в чужбина, обаче е неясно. Пази се в тайна дори само броят на тези, които крием от отмъщението на мафиотите зад граница.
Мнозина не правят разлика между защитен и анонимен свидетел – онези хорица с черни качулки по главите, каквито сме виждали по телевизията. Доколко тази анонимност, която им се гарантира от НПК (Наказателнопроцесуалния кодекс), остава опазена, е друга тема. Факт е обаче, че става дума за две напълно различни системи на защита на ключови свидетели. А една от най-големите разлики помежду им е в цената, която плаща държавата. Макар и постна, статистиката позволява да се сметне, че поставените под истинска защита свидетели по дела годишно се броят на пръсти и явно вкарването на анонимни свидетели в процесите се предпочита, защото е по-евтино.
И при двете форми на закрила обаче основният страх на правоохранителните органи е един и същ: да не се разкрие тайната. Една от целите на изменението в Закона за защита на свидетелите бе именно тази – да се постави цялата информация под контрола на главния прокурор и възможността за „теч“ да бъде сведена до минимум.
