Всевъзможните рецепти за преодоляване на кризата в КТБ се натъкват все по-често на аргумента: „За това обаче няма време.“ Онези, които го привеждат, имат неизменно предвид оставката на кабинета „Орешарски“, разпускането на 42-рото Народно събрание и назначаването на служебно правителство от президента. Подобни внушения са обаче до голяма степен несъстоятелни. Първо, защото посочените конституционни процедури опират единствено до решаването на въпроса по законодателен път. Иу второ, защото те не се отразяват по никой начин на правомощията на БНБ да прилага огромния набор от инструменти, с които я е снабдил Законът за БНБ и най-вече Законът за кредитните институции.
Доколкото водещите политически сили вече изразиха несъгласие с приемането на специален закон и се застъпиха за прилагане на действащите нормативни разпоредби, липсата на депутати няма да пречи да се преодолее проблема. Дори напротив – дава известно спокойствие, че прилагането на мерки зависи от парламента и няма да бъдат разпъвани на парламентарния кръст според конюнктурната партийна поръчка. Някои основни правомощия на Народното събрание имат, разбира се, отношение към проблема – актуализацията на бюджета, избирането и освобождаването на ръководството на БНБ, даване на съгласие за сключване на договори за държавни заеми, включително и ратифициране на международните договори, съдържащи финансови задължения за държавата. Наченки на съгласие за подобни стъпки засега обаче няма.
Голямата заблуда се корени в битуващото вече две десетилетия разбиране, че служебният кабинет е поначало с вързани ръце. То почива на инерцията от Решение № 20от края на 1992 г. на Конституционния съд, в което той тълкува правомощията на служебното правителство. Съдът е бил ограничен от липсата на подробна конституционна уредба, в резултат на което попресолява манджата – покрай безспорния извод за временния характер на служебния кабинет конституционните съдии наблягат и на ограничените му функции. Аргументите им обаче са косвени, тъй като конституцията поставя на служебното правителство никакви ограничения освен, че му определя срок на действие.
Според тълкуването действията на служебните министри трябва да са свързани преди всичко с подготовката и провеждането на свободни и честни избори. Това правителство е определено като „делово“, управляващо временно страната, стоящо на „надпартийни позиции“ и подхождащо безпристрастно към решаването на проблемите. То следвало да съсредоточава своето внимание върху проблемите на текущата политика, като осигурява т. нар. добра администрация, без да предприема инициативи с дългосрочни последици за страната. Причината за особеното му конституционно положение е всъщност една – изключението от водещия принцип за парламентарната република. Служебният кабинет се назначава от президента, който може и да променя състава му, а не с решение на Народното събрание.
Конституционният съд изказва опасения от пряката политическа зависимост на служебния кабинет от държавния глава и от липсата на парламентарен контрол. Но добавя, че само по себе си това обстоятелство не е основателна причина за сериозно безпокойство при нормално функциониране на политическата система и за стриктно придържане към „правилата на играта“. В условията на поляризация и взаимно недоверие то обаче предизвиква „реминисценции за злоупотребите с властта през някогашните времена на т. нар. личен режим. Изрично е посочено, че „поначало ограничеността във функциите на служебното правителство не подлежи на дефиниране или законова уредба, тъй като в подобни ситуации никакви юридически норми не могат да заменят привързаността към демократичните ценности и неписаните правила на обществения морал“.
В решението се казва още, че не е възможно чрез тълкуване на конституцията да се изброят правомощията на служебното правителство. Както и че не е възможно задължително определяне на тези правомощия чрез отделен закон. Такова изброяване не е предвидено за правомощията на Министерския съвет въобще, използвана е общата клауза, че той ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с конституцията и законите. Служебното правителство в рамките на тази обща компетентност, предоставена на Министерския съвет, е оправомощено да решава текущите въпроси на вътрешната и външната политика.
Особено показателни за колебливостта на решиението са доводите, че служебно правителство, което извършва което и да е действие от кръга на компетентността на Министерския съвет, не може да е в противоречие с основния закон. И че „следователно то има всички правомощия, които в глава V от конституцията се предоставят на Министерския съвет“. Признава се и правото на служебния съвет да упражнява законодателна инициатива, но в рамките, очертани от ограничеността на неговите цели и функции. Става въпрос за случаите, когато временният кабинет предлага законови промени, които да бъдат разгледани от новото Народно събрание.
Ако изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет има всеобхватни общи правомощия, които не подлежат на изброяване, БНБ има многобройни конкретни правомощия. Най-важното, спешно и елементарно нещо, което БНБ може и трябва да направи, е да възложи прецизна оценка на всички активи на Корпоративна банка. И докато тя се изготвя, нищо не пречи Централната банка да натовари квесторите на Корпоративна банка да започнат преговори със всички по-големи нейни кредитори, на които да бъдат предложени няколко опции, засягащи техните вземания в частта им, надхвърляща гарантирания размер на влоговете от 196 хил. лева. Тези опции бяха подробно развити от финансиста Емил Хърсев, затова само ще ги споменем. Едната е замяна на част от депозитите с облигации, другата е замяна на част от депозитите с акции на банката и т. н. и т. н. Илюзия е, че големите депозанти на Корпоративна банка могат да се огранизират сами и да създадат комитет на кредиторите. Някой трябва да ги покани на разговори и да им предложи различните варианти за решение. И този някой трябва да са квесторите на банката. Те обаче са подчинени на БНБ и за да предприемат такива действия, им трябва ясна, точна и конкретна оторизация от Централната банка.
Че справянето с проблема „КТБ“ може и трябва да стане по време на служебния кабинет, сочи примерът с кабинета „Софиянски“ от 1997 година. За своите три месеца управление той се отчиташе всяка седмица за всички свои действия пред обществото. Овладяна беше хиперинфлацията, взето беше решението и започна подготовката за въвеждане на валутния борд, сключено беше споразумение с Международния валутен фонд, договорен беше кредит от Международната банка за възстановяване и развитие. Междувременно служебното правителство с премиер Стефан Софиянски подготви изборите и взе решение за присъединяване на България към НАТО. Така че много може да се направи, стига да има желание. И то за правилните действия, което е твърде съмнително.
