Имат ли правни възможности притежателите на големи влогове в затворената Корпоративна търговска банка (КТБ)да търсят парите си? Този е въпросът на въпросите в създалата се ситуация. След първоначално предложената от управителя на БНБ Иван Искров схема, въз основа на която държавата да покрие пълния им размер чрез приемането на специален закон, реакциите на политическите сили и експертите наклониха везните в обратната посока. След като това беше потвърдено и на консултациите при президента в началото на седмицата, проектът на БНБ засега остава на трупчета. Това означава, че отговорността за изплащане на средствата по депозитите остава засега в рамките на Закона за гарантиране на влоговете в банките – до 196 000 хил. лева.
Ръководството на централната банка обяви, че продължава да стои зад проекта за спецзакон, но влизането му в действие по предварителни очаквания изисква наливане на държавен ресурс в размер на повече от 3.5 млрд. лева. Кой вариант ще бъде избран в крайна сметка засега не е ясно, но финансистите очертаха вече в общи линии предимствата и недостатъците на всеки от двата. Ако държавата поеме изплащането на влоговете в пълен размер, това би успокоило вложителите и би ограничило опасността от разрастване на кризата. Обратната страна на медала е, че с изплащането на огромната сума ще бъдат натоварени всички данъкоплатци, че подобен жест ще стимулира лошите банкови практики и ще приспи бдителността на вложителите. Всичко това пък ще е предпоставка за следващи трусове, които трябва да бъдат овладявани с нови милиарди.
В тази ситуация проблемът за вложилите свои средства над гарантирания размер на депозитите остава открит. Доколкото някои от депозантите са публични институции и държавни и общински предприятия, изглежда, че държавата няма друг вариант, освен да застане зад тях.
Най-уязвими изглеждат частните вложители
които ще стискат палци да не изпаднат под чертата. Междувременно юристите подеха дебат имат ли те правни възможности за търсене на имуществена отговорност извън гарантираната. Въпросът е актуален, тъй като ситуацията е на практика безпрецедентна. Законът за гарантиране на влоговете в банките действа повече от 15 години, но досега не се е налагало да бъде прилаган, тъй като от големия банков срив при кабинета „Виденов“ насам, след който бе приет законът, фалирали банки няма.
Пръв коментира пред медиите тази тема бившият конституционен съдия Георги Марков. Макар че много от тезите му са доста дискусионни, Марков с основание посочи, че вложителите са защитени не само от банковото законодателство, но и от българската конституция. Проблемът е дали конституционната защита води автоматично до задължение на държавата да обезщети вложителите в пълен размер, както твърди Георги Марков. В случая става въпрос за принципа за непосредствено действие на конституционните норми, който обаче се прилага само в случаите, когато законовите разпоредби им противоречат. Именно това условие Марков явно неглижира, за да докаже, че „вложителите са защитени от българската конституция неограничено“ съгласно чл.7 от основния закон. А той гласи: „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.“
„В сагата КТБ пред очите на цяла България една дузина държавни институции със свои погрешни и незаконни актове, действия и бездействия допринесоха за разгрома на банката. Аз се надявам, че на срещата при държавния глава всеки ще носи конституция в ръка, за да прочетат изрично текста за отговорността, която в случая носи държавата поради неадекватни действия на цяла дузина различни органи. В тази хипотеза следва да се приложи не само банковото законодателство, което защитава в определен размер вложителите, а
конституцията, която защитава неограничено всички
които са потърпевши от незаконни актове, действия и бездействия на държавни органи. В случая над десет държавни органи и институции действаха погрешно, незаконно или бездействаха и с това способстваха за този кошмарен резултат. Сега държавата е тази, която трябва да направи анализ на действията на своите органи и длъжностни лица по време на тази криза и да отговорят адекватно на прякото действие на българската конституция. В противен случай хората, юридическите лица ще си търсят правата по съдебен ред“, коментира бившият конституционен съдия.
Дали една законова разпоредба противоречи на конституцията, е всъщност конституционен въпрос, а съдилищата работят по законите и подзаконовите нормативни актове. За да приложат цитираната конституционна норма, те трябва да приложат Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Съгласно него „държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност“. Тези искове се разглеждат пред административните съдилища и дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Освобождаването от отговорност става само ако увреждането е причинено изключително по вина на пострадалия, а ако той е допринесъл виновно за увреждането, обезщетението се намалява.
Именно тези предпоставки ще трябва да бъдат доказвани в отделни дела между вложителите и държавата. Практически споровете ще се въртят около това, за което днес най-много се говори –
проспала ли е БНБ сигналите
за влошаване на състоянието на КТБ в разрез с надзорните си правомощия? Нещо, което може да бъде доказано извънредно трудно, тъй като ищците ще трябва да убедят съда, че шефовете на Централната банка са действали умишлено. По Закона за БНБ „при упражняване на надзорните си правомощия Централната банка и оправомощените от нея лица не носят отговорност за вредите, които са причинили при изпълнение на надзорните си правомощия, освен ако са действали умишлено“.
От една страна, ръководството на Централната банка реагира бързо с поставянето на КТБ под надзор и с вкарването на квестори в нея. От друга страна, в периода, посочен от прокуратурата (държавното обвинение се коригира и вече твърди, че източването на банката е започнало от края на 2011 г.), са извършвани редовни одити, които неизменно сочат, че проблеми в банката няма. Балансите и отчетите сочат същото, а никой не твърди, че са заблуждаващи и съдържат неверни данни. На практика това, което трябва да доказват ищците, се разминава с това, което иска да докаже държавата. А те ще твърдят, че виновна е тя. А тя вече твърди в повдигнатите тези дни от прокуратурата обвинения, че виновни са служители на КТБ и евентуално мажоритарният й собственик Цветан Василев. А всъщност ще става въпрос за едни и същи факти и обстоятелства.
Чуват се и мнения, че потърпевшите може да търсят обезщетение и по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)чрез ангажиране на т. нар. деликтна отговорност – отговорността на причинилия на непозволено увреждане да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Предлаганият текст на чл. 49 от ЗЗД обаче е неприложим. Той гласи: „Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод на изпълнението на тази работа“. Режимът на банковите лицензи няма обаче нищо общо с възлагането на поръчка, каквото има предвид ЗЗД. А и в ЗОДОВ е казано, че обезщетение за вреди, причинени от държавата на граждани и на юридически лица, може да се търси по този закон, а не по общия ред. Този закон не се прилага само ако друг закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение. Доколкото Законът за гарантиране на влоговете в банките има обезщетителен характер и е специален, той изключва приложението на ЗОДОВ за влоговете до 196 00 лева. Но пък те не са проблемни именно защото са законово гарантирани.
Каре:
Ако държавата реши все пак да поеме в пълен размер изплащането на влоговете в КТБ, възниква въпросът не представлява ли това несъвместима с правилата на общия европейски пазар държавна помощ. В Закона за държавните помощи, който регламентира тази дейност като извънредна, се казва, че предоставянето на държавна помощ е несъвместимо с Общия пазар, освен в изрично предвидени случаи. В два от тях държавната помощ е безусловно допустима. Първият е, когато тя има социален характер и се предоставя на отделни потребители, но при условие че помощта се оказва без дискриминация относно произхода на съответните стоки. Вторият – когато държавната помощ трябва да отстрани щетите, причинени от природно бедствие или от други извънредни събития. За да бъдат приложени обаче тези изключения, държавата трябва да реши да предостави такава помощ. Ако откаже да го направи, отказът не подлежи на съдебен контрол и съдът не може да я задължи да окаже такава помощ. Този ред освен това не дава и възможност на нуждаещите се от помощ да я поискат. Инициативата може да е само на държавата, като тя не носи отговорност за своята отрицателна преценка.
