Седем години съдебни дела и купища разноски, срещу които няма да получи нищо – това е равносметката за 48-годишния бизнесмен Мартин Костов от София. На 4 май 2007 г. от банковата му сметка са източени незаконно 14 000 лева. Впоследствие се разбира, че компютърът му е бил заразен с вирус от типа „Троянски кон“, чрез който е изтеглена необходимата информация и е станало възможно сметката му да бъде опразнена дистанционно – чрез онлайн банкиране. Направени са два превода, за които Костов дори не разбрал – установил, че парите му ги няма три дни по-късно и веднага подал жалби в полицията, до банката, Комисията за защита на потребителите, до БНБ и още куп институции, но отникъде нищо.
Три години по-късно, през 2010 г., разследването в полицията е стигнало единствено до заключението, че компютърът на Мартин е бил заразен с троянски кон. Но никой не казва от кого, кога и как. Не е ясно и кой е човекът, на когото са преведени парите от сметката на Мартин – водят го „неизвестен“. А при това положение единственият шанс на човека да си върне откраднатите пари е да си насочи иска към банката. Чисто житейски той не можел да приеме, че хем ще го оберат, хем за злосторника няма да има възмездие, хем на всичкото отгоре целият масраф ще си остане за негова сметка. Затова и завел иск срещу банката и поискал обезщетение в размер на същата открадната сума.
Делото тръгва през 2010 г. в Софийския районен съд. Банката, естествено, контрира, че не може да носи отговорност заради компютрите на клиентите си, които те самите е трябвало да опазят от вируси. И отказва да плати. Следват серия заседания, експертизи, разпити на свидетели, докато през януари 2012 г. състав на Софийския районен съд с председател Станимира Иванова решава, че банката трябва да понесе отговорност и следва да плати обезщетение на клиента си. В размер на… 300 лева. И докато си мислите, че сумата е по-скоро подигравка, е редно да уточним още един детайл: със същото решение Мартин е осъден да плати 700 лв. разноски – за възнаграждението на банковия юрисконсулт.
Всъщност спорът е за това има ли виновен в тази ситуация и носи ли банката отговорност за чуждите пари, когато ги изгуби, дори и при липса на вина. Към онзи момент законът за платежните инструменти урежда две хипотези, в които банката носи отговорност към ощетените си от крадци клиенти. При източване на сметките им чрез „неправомерна употреба“ на кодове и сертификати за удостоверяване на самоличност, както е в случая с Мартин, отговорността на банката е до 300 лв. – тази граница е заложена в закона. А ако е направена „неоторизирана от държателя на електронното платежно средство транзакция“, което на човешки език означава да е извършен превод от сметката му без никакво основание, дори и без да са използвани неговите данни, то само тогава банката трябва да носи пълната отговорност за нанесената щета, защото в този случай изобщо не е трябвало да плаща.
Районният съд чисто по соломоновски приема, че нито Мартин, нито банката имат вина за случилото се – за трезора неговото нареждане е било напълно валидно, подписано както трябва, не е имало как да се предположи, че е налице измама. В същото време обаче според съда банката не следва да бъде изцяло освободена от отговорност. Затова й е наложена максималната предвидена в закона санкция – 300 лева.
Съвсем логично и двете страни не остават доволни от това решение – за банката това е „опасен прецедент“, а за Мартин – несправедливост. И обжалват решението пред Софийския градски съд. На 28 май 2013 година СГС полива Мартин със студен душ, като му отнема дори онези мизерни триста лева, присъдени от долната инстанция. Защото за този съд банката няма в какво да бъде обвинявана, тя си е изпълнила задълженията по договора – получила е нареждането за плащане и е платила. А виновен е… Мартин. Той е трябвало да опази компютъра си от вируси, трябвало и да докаже в съда, че в компютъра му е осъществено незаконно проникване, но не е успял.
„Клиентът е този, който е длъжен да пази в тайна своята парола и персонален ключ чрез предприемане на адекватни мерки сигурност при преводите по отношение неговите устройства, включително и на антивирусни програми и други програми за защита, каквито ищецът не доказва да е осигурил“, категоричен е съдебният състав. Освен всичко друго той преценява и че Мартин е нарушил и задълженията по договора си с банката, според които е трябвало да уведоми по телефона веднага за кражбата на парите му. А той е направил това три дни след транзакцията – просто защото тогава разбрал, че е обран.
Така и никой няма да разбере кой от двата състава на съда е по-прав. Защото на 15 септември тази година. Върховният касационен съд просто отказа да допусне казуса за разглеждане пред последната възможна съдебна инстанция. Чисто юридически случаят е ясен: меродавно е решението на по-горната инстанция, която се предполага, че винаги по-добре познава и по-правилно прилага закона. Но тук става дума за чисто човешката логика, която в случая просто се губи.
