Повечето парламентарно представени партии отново разиграват театро, но за разлика от предишните Народни събрания, сега избраха позата на любезност, диалогичност и готовност за компромиси. Играта е „Кой ще мигне пръв“ и ще бъде обвинен в поредния провал на тежко болния български парламентаризъм. Никой не иска да носи отговорност, като управлява в днешната трудна обстановка – това е основната причина, поради която отново няма да има правителство.
Абсолютната липса на доверие между партиите е другата важна причина, поради която сме на път отново да останем без редовен кабинет. Засега има известни надежди за поне някаква законотворческа „производителност“, но не бива да изпадаме в прекален оптимизъм. В момента, в който лъсне истината за невъзможността да се излъчи правителство, вероятно
ще спадне и меракът за конструктивно нормотворчество.
В протичащото надлъгване – поне според повечето наблюдатели – преимуществото е на страната на ГЕРБ, а вторите (ПП/ДБ) са в неизгодно положение. Според някои те дори нямат печеливш ход – каквото и да направят, все е губещо. Тези преценки имат известно основание, но само ако пренебрегваме особеностите на политическата тактика на Борисов и ГЕРБ, нейните уязвимости и респективните възможни контраходове.
В същността си поведението на ГЕРБ представлява блъф – те правят смели и щедри оферти, но в същото време са убедени, че красивите предложения няма да бъдат приети. До момента тази проста, но работеща предпоставка се потвърждава –
ПП/ДБ бягат като прокажени от всякаква близост с Борисов.
В тази перспектива обаче те нямат нито време, нито терен за маневриране. ГЕРБ са сигурни, че опонентите им никога няма да влязат в реални преговори за съставяне на правителство, поради което демонстрират фалшива отстъпчивост. Както се казва – нищо, но от сърце.
Придържането към подобна логика наистина води до предопределен резултат – в края на краищата ПП/ДБ ще понесат отговорност за това, че отхвърлят „конструктивните“ предложения на ГЕРБ и по този начин са тласнали страната към поредните предсрочни избори. Обратното – видимата отстъпка чрез приемане на каквато и да било колаборация с Борисов – би довело до остра реакция и
чувствителна загуба на подкрепа от страна на привържениците им.
Ако приемем, че пред ПП/ДБ стоят само тези два варианта, то те наистина са в цугцванг (всеки техен ход е грешен). Но дали с това се изчерпват възможностите им за политическо действие?
Има и трети подход, друг е въпросът дали ръководителите на коалицията имат качествата, опита и куража да го реализират. Същността на „третия път“ е да действат по огледален начин, т.е. така, както от ГЕРБ не допускат, че е възможно. Става дума не за просто копиране на триковете на Борисов, а за изпреварващи действия, чрез които да се изземе инициативата и по този начин да се занули основното актуално преимущество на победителите в изборите. Иначе казано,
на блъфа на Борисов да бъде противопоставен още по-дързък блъф.
Вместо да бягат панически от „прегръдката на смъртта“, ПП/ДБ биха могли сами смело да влязат в „бърлогата на звяра“, т.е да предложат формиране на „правителство на националната отговорност“ още с мандата на ГЕРБ, но с условия, които няма да бъдат приемливи за първата парламентарна сила. Тогава Борисов ще трябва да обяснява защо отхвърля офертата на вторите. Тук ключовият въпрос е от какво най-силно се боят ГЕРБ (какво не биха приели в никакъв случай), но в същото време е съвършено разумно и естествено от гледна точка на нормалната политическа логика.
Откак съществува ГЕРБ,
Бойко Борисов и хората около него бягат като дявол от тамян
от две неща: първо – прозрачност и отчетност, и второ – реална, т.е. персонална отговорност.
Ако се приложи лансираната от ГЕРБ формула „общо управление с равно участие“, това означава водещите фигури от двете първи сили, ако не да участват в правителството, то поне да поемат черно на бяло отговорност за резултатите от работата му. В същото време тази формула предполага взаимно снемане на претенциите за реални и мними минали прегрешения, поне за периода на дейност на кабинета. Това носи щети, но те не са едностранно разпределени.
Анализаторите, които говорят, че ГЕРБ търси и е на път да постигне ново легитимиране чрез участие в управлението (по необходимост коалиционно), често пропускат, че най-важната част от легитимността е способност да поемаш отговорност за вземаните решения и за последиците от тях. Истината е, че партията на Борисов
не по-малко се бои от съвместно управление с ПП/ДБ,
отколкото ПП/ДБ с ГЕРБ. Всичко останало са празни приказки за наивници. Тук основният въпрос не е как реално да се състави такова управление, а кой кого ще уличи в неговото осуетяване. Смелите блъфове се случват, защото блъфиращите са сигурни (или убедително го внушават), че отсрещната страна няма да посмее да „плати“, за да провери реалните намерения и сили на опонента. В случая и двете страни са изправени пред неприятния въпрос „Ами ако наистина стане?“
Парадоксът е, че в момента, когато (и ако) една от двете големи парламентарни сили изяви правдоподобна готовност за сътрудничество,
другата ще се окаже в безизходно положение,
защото нито ще посмее да го осъществи, нито ще има аргументи да обясни защо го е отхвърлила. Засега именно ГЕРБ се опитва да имитира (донякъде успешно) такава кооперативност, но изхождайки от твърдата убеденост, че няма да се наложи да я доказва на практика.
Изложеното дотук е просто преглед на възможните тактически ходове. То не се ръководи от предпочитание кой е по-добре да спечели в тази игра на надлъгване, нито кой резултат е за предпочитане от позициите на публичния интерес. Личното ми мнение е, че нито една от тези две сили поотделно, още по-малко двете заедно, могат да предложат на страната устойчиво добро управление.
Но някакво – относително стабилно и що-годе работещо – правителство с парламентарна подкрепа става все по-необходимо. В края на краищата, отличното е враг на доброто. Или – в нашия случай – на по-малкото зло.
