От доста време време не се бях разхождала из кооперативния пазар на столичния квартал „Люлин“. Още от спирката на трамвай осмица посетителят може да се натъкне на смайваща гледка, дюнер до дюнера и казино до заложната къща и кабинките за бързи кредити. По-рано, точно срещу спирката имаше книжарница, в която продаваха и канцеларски материали. А малко по-нататък имаше друга книжарница, но само за литература. Имаше и аптека. Днес над двете бивши книжарници се вият обилни пушеци от дюнери, а от аптеката няма и помен.
Направи ми впечатление, че на скромно разстояние от има-няма 50 метра мога да преброя 5 дюнерджийници, 5 игрални зали, 4 заложни къщи и 3 офиса за бързи кредити. Нямам нищо против казината, нито заложните къщи, нито бързите кредити, още по-малко срещу дюнерите и фалафелите. Икономическата логика е, че щом са стоварени там в такъв мащаб, значи
търсенето на тези стоки и услуги е огромно.
Книжарница обаче така и не видях, защото най-вероятно гладът за кебап и пица на парче е по-голям и по-важен от този за книги и кламери. Пък и жителите и гостите на квартала, вместо да се мотаят като мухи без глави в свободното си време, винаги може да изиграят едно бинго или пък да пощракат на ротативките в някоя от много игрални зали.
За онези, които не са хазартен тип или просто нямат пукнат лев, също е „помислено“. Те могат безпроблемно да теглят по два-три бързи кредита или да заложат я телефона си, я семейния телевизор, я годежния пръстен на баба си. След което… да се отдават на „едни“ други благинки, които българинът стандартно нарича „Хапка и пийка“, „Свинско и винско“ и т.н. Или казано по друг начин – на фона на този изобилен избор от възможности,
кому са притрябвали книжарници и аптеки?
Никой не поставя прехраната и хазартния дух на хората над духовните им потребности. В крайна сметка това е демокрацията – всеки сам и свободно да избира за какво да харчи парите си и как да организира свободното си време.
Проблемът в „нашия случай“е, че хората нямат избор – едни „стоки и услуги“ са на всяка крачка, а други ги няма дори на всеки километър. Така че, освен право на личен избор, демокрацията предполага и балансирано предлагане – от всичко и за всички. Особено в т. нар. крайни квартали и малки населени места, където волята и интересите на местната власт са основния интелектуален „архитект“ не само на общината, но и на махалите и кварталите в населените й места.
Това, което видях обаче е толкова далеч от представата за градско пространство, че
повече прилича на индиански резерват в САЩ или Канада.
Припомняме за онези, които не знаят, не помнят или не ги интересува. Благодарение на тези резервати индианците забогатяха като за завиждане, тъй като си имат собствени закони, позволяващи им да търгуват с евтини (по-скоро – безмитни и безакцизни) цигари, да варят алкохол на воля и да развиват хазартен бизнес, който сами си контролират.
От нашата клета (и проклета) градска среда обаче никой ни забогатява, ни поумнява. Тъкмо обратното – в комбинация с паркиралите из кварталните градинки коли и джипове, с разбитите – сякаш при бомбардировка или директен минометен обстрел – тротоари, и с преливащите от какви ли не боклуци контейнери и кофи, гледката си е направо плашеща.
Наесен ще гласуваме на местни избори и може би му е дошло времето
да прогледнем за онова, което ни се предлага.
Ние сме свикнали да няма реален вот или да гласуваме за по-малкото зло, което по-късно винаги се оказва.. най-голямото зло. Тази година обаче може да се окаже, че в партийните листи ще има не само енергични, но и почтени люде. Които не само имат желание да работят, но са въоръжени и с амбицията да върнат човешкия облик на градовете, селата и кварталите ни и да ги превърнат в нормални места за живеене.
