Защо на 2 август Министерският съвет ни обеща демонтаж на монумента, а дни по-късно (11 август) се отметна?
Август замириса на подранила предизборна кампания. Съображения за предстоящия местен вот или крайно неуместна конюнктура е решението преместването на Паметника на Съветската армия да се отложи – или поне за сега.
След като в петък областната управа обяви, че е загубена документацията на паметника и процедурата по преместването може да не стартира тази година, социалните мрежи се „взривиха“ от недоволство.
Припомняме, че с решение от 2 август правителството промени статута на Паметника на Съветската армия от имот публична държавна собственост в имот частна държавна собственост, което даде възможност на Столична община да се разпорежда с монумента в Княжеската градина и терена около него.
Два дни по-късно граждански организации излязоха на протест пред Областната администрация в София с настояване Паметникът на съветската армия да бъде демонтиран и преместен от центъра на града.
Появиха се обаче и представители на политическите формации „Левицата“, „Възраждане” и БСП, които искаха действията по преместването на монумента да спрат незабавно. Те разположиха палатки пред паметника, заявявайки, че са поели 24 часови дежурства с цел опазването му.
И тук политическото надприказване започна…
Бавно, но славно темата си проправи път за предстоящите кметски избори на 29 октомври. Първият, който се включи в бърборенето бе дългогодишният политик от ДСБ, бивш столичен общински съветник и депутат Вили Лилков, който категорично заяви, че иска това да стане, „сега, а не утре“. Той веднага разкритикува „Продължаваме промяната – Демократична България“, чиито областен управител обяви миналата седмица, че демонтирането на монумента поне засега няма да започне, тъй като липсвали документи и анализи.
Очевидно, за да контрира Лилков в надпреварата по темата се включи и кандидатът за кмет на София, излъчен от „Спаси София“ и ПП-ДБ Васил Терзиев. Според него преместването трябва да се случи бързо, но не и за сметка на безопасността. Така той подкрепи областната управа в решението й първо монументът да бъде детайлно обследван, а след това пипан.
Дали мнението на Терзиев обаче не цели да успокои страстите около темата, само и само да не бъде накърнен кметският му вот. Безплатна реклама няма, са казали хората, но темата е доста извън местните избори, мили ни кандидат-управници на столицата.
И тук идва друг логичен въпрос…
Че правителството обеща, че монументът ще бъде преместен – обеща, но как и под каква форма това не стана ясно. Как паметник с тези огромни размери ще бъде поместен в Музея на социалистическото изкуство – и то без да бъде разрушен?! Ще бъде направен малък макет – едно към едно с оригинала или просто ей така с голи ръце ще хванат да го местят от центъра на София в двора на музея? Може би точно поради тази причината обществото се разкъса на две – всякаква подробна информация по казуса не бе представена. От Министерския съвет казаха и почти го сториха .. е да, ама не.
И в крайна сметка премахването на Паметника на Съветската армия от сърцето на София е символен жест, от който ЕС много ясно може да разчете колко България изпълнява своите ангажименти към Украйна и в каква позиция я намираме в момента, когато става дума за решителни действия. Жестът, който дължим на Украйна и който е жест на европейската ни идентичност срещу Владимир Путин и неговата война, се отлага поради наши скромни домашни причини.
Тук можем да намерим общо и между защитниците на 3 март и тези, които така непоклатимо бранят Паметника на Съветската армия. Събират се някъде около преклонението към режима на Путин и на авторитарната му власт. Не на последно място са най-обикновени противници на цивилизацията, правовия ред и направения от България на границата на нашия век външнополитически избор.
