Безвремие в нашата страна, или по-точно казано липсата на какъвто и да е вид времеви диапазон, направи логиката сама по себе си нелогична и наред с това, здравия разум заболя. Бюрокрацията изгуби своята същност и премести се в окопите на добре тъпканата културна дейност.
Политическите и социалните стремежи постепенно избледняваха, сгъваха се на две и отлитаха за далечна Борогравия*, с която България поддържа все още добри дипломатически отношения и може би сме единствени в това отношение?
С този кратък опис на нестихващите процеси в нашата мила родина, някак си действителността започваше да придобива форма на художествено движение. Какво по-добро от това на сюрреализма… с балканска нотка? Да, точно така. Онази художествена форма, в която часовниците се разтапят, смисълът си е взел отпуск и реалността е в обедна почивка. Но не се безпокойте, тя и без това утре няма да работи!
Точно в този пролог,
описващ уродливата форма на българската сюрреалистичност,
се корени въпросът проблем: „Къде свършва реалността и къде започва абсурдът?“
Нещо, което за читателя би прозвучало налудничаво, но в България границата е толкова “тънка”, че минаваме през нея, без да забележим. Както споменах по-горе, здравият разум си е взел отпуск, а каруцата си върви наред с бързо отминаващото време.
Нека все пак се надяваме това нелинейно, субективно, произволно запълващо време не се превърне в сън, че само това ни трябва наред с безпочвеното самочувствие на определени индивиди.
Ако тръгнем по същество, в месомелачката на държавната администрацията, едно е сигурно “всички пътища водят до Рим”, т. е. както и да криволичим все същия масраф, а с него и цената, която я плащаме ние.
Появиха се
опасения за диктатура в либералната демокрация на България,
наред с нестихващи протести в подкрепа на кмета на Варна от ПП-ДБ Благомир Коцев и много други, като се мине от ниските заплати, та се стигне до решения въпрос с еврозоната.
Пъзелът, като че ли започва малко, по-малко да придобива някаква завършеност в този сюрреалистичен хаос, с привкус на сладка (поне за тези, които са включени в нея) корупция. Само липсва готовият творчески продукт на Кафка, в съавторство с някой попфолк изпълнител, като творбата е леко редактирана от Шекспир в махмурлийско настроение.
Някак си
не може да се представи тази висша форма на българския сюрреализъм,
но много наподобява романът на Жозе Сарамаго – “Слепота”, където накратко се разказва за болестта на бялата слепота. Сюрреалистично, нали?…
Но нека не се отклоняваме от абсурдът на реалността и по-чевръсто да минем на “Болния човек” в България – съдебната власт…
Както и преди сме писали от “Банкеръ”, трудно може да се говори за някаква независимост (поне де факто) в съдебната система, т. е. в своята независимост, те бяха зависими. Според премиерът Росен Желязков, нещата седят по различен начин: „Първият принцип е презумпцията за невинност, вторият е независимост на съдебната система. Ако искаме да сме правова държава, трябва да уважаваме и двата принципа“, заяви той за случая с Благомир Коцев, като не даде повече пояснения, въпреки че именно той даде бележката на своя лидер Бойко Борисов.
Ще се спрем само на втората част. “Ако искаме да сме правова държава…”, ами ако някой политически субект не иска –
това означава ли, че всеки може да се разпорежда със закона,
както намери за добре.
И въпреки че не съм юрист, нямам и претенциите за такъв, законовите членове се тълкуват, независимо дали искаме или не. Само от това може да си дадем ясната представа за субективния характер на третата власт. Друг е въпросът, че се забавят с месеци и се правят след дъжд качулка…
Достатъчно за съдебната власт, за да съградим т. нар. “български сюрреализъм”: движение обединяващо политици, корупционни практики и зависимости, опитващи се да създадат нова погнуса и социален безпорядък у обществото, използвайки принципа “над мен е само Господ”.
Обаче не може
да няма поне някакъв успех през всичките близо 36 години преход.
Има и той се казва – за всичко са виновни “другите”. Първо било гадното царско време, после дошли комунистите, след тях мутрите и до ден днешен не знаем мутри ли, комунисти ли, царе ли ни управляват, което пък от своя страна буди доста интересни конспиративни теории.
Това „другите“ е може би най-голямото постижение на нашия абсурд — колективен персонаж, в когото удобно се събират всички, освен нас самите. Ако не е Брюксел, ще е Русия. Ако не е Русия, ще е някое НПО спонсорирано от “Америка за България”. А ако не е никой — пак те са виновни. Ако пък няма хептем никой, ще се закачим, за този който ни е пред очите. Все някой трябва да е виновник.
За съжаление, скелетите в гардероба си седят…
И така си живеем ние — между едно „няма пари“ и едно „усвоихме средствата“, между духовен възход в неделя и морална катастрофа в понеделник. Понякога изглежда, че страната ни е единственото място, където времето не тече – то цикли.
А вместо история, имаме повторение. Повторение,
което се наслагва, като застояло олио във фритюрник.
И след всичко изброено дотук става ясно, че времето е спряло. Няма как и да е другояче, при положение че едно така сложно и философски настроено движение като сюрреализма се изопачава и осакатява от властимащите. Но какво общо има то и каква е неговата връзка с всичко изброено?…
Общото е, че си живеем
в постоянен театър, където журналистите се питаме дали това е истина,
или е поредната доза добро чувство за хумор.
Управници, държавници, градоначалници и всички завършващи на -ици/-аци сменят толкова бързо своите маски, че сюрреализмът не е вече изкуство, а и нова паралелна реалност – на скандали, истини, ремонти на здравия разум и неизгодни договори.
Вярно, сюрреализмът
рисува въображаеми, нелогични сцени с фотографска точност,
създава странни същества от предмети от бита и развива техники, които позволяват изява на нашето подсъзнание. Но докато той ни кара да се замисляме, българската му версия ни кара чисто и просто да се смеем на абсурда вместо да му се противопоставим.
Е, може да се каже, че живеем в безвремието на нашето собствено време и логиката е присъща на дълбоката ни нелогичност, а с тях абсурдът е пълен. Сложното ни се струва просто и обратното. В новата абсурдна постановка, билетът е безплатен!
…Простакът не чака, не знае предел
и стига простакът до своята цел,
Защото простаци край него вървят
и дават му знаци и правят му път…
––––––––––––––––––––
* Борогравия е измислена държава във въображаемия Свят на Диска на британския автор Тери Пратчет. Страната се намира по посока на въртенето на Диска от Юбервалд.
Столицата ѝ е ПринцМармадюкПьотрАлбъртХансЙосифБернхардВилхелмсберг (името най-вероятно е пародия на Санкт Петербург). В последно време историята на Борогравия се състои предимно от войни с всички останали страни в региона (най-вече със Злобения) по неясни и често твърде дребни причини. Последната война със Злобения продължава от толкова дълго, че вече никой не помни защо е започнала.
