След „Урок“, „Слава“ и „Триумф“ Кристина Грозева и Петър Вълчанов отново насочват вниманието си към моралните избори на обикновения човек. Новият им филм „Черни пари за бели нощи“ – написан в съавторство със сценариста Дечо Таралежков – празнува своята световна премeра на Международния филмов фестивал в Карлови Вари, където бе посрещнат възторжено от публиката и международната критика. Той разказва за малките компромиси, които неусетно променят човека отвътре. Въздействието на историята е уловено от забележителната камера на оператора Александър Станишев, а майсторският ритъм на филма е изграден чрез прецизния монтаж на Йоргос Мавропсаридис. Тяхната работа дава перфектната рамка за чудесния актьорски състав в лицето на Таня Шахова, Иван Савов, Маргита Гошева, Иван Бърнев и СибилаПетрова, които вдъхват живот на сложни образи.
В разговор за „БАНКЕРЪ“, воден от Марта Монева, непосредствено след премиерата, режисьорското дуо разсъждава за ежедневната корупция, самоизмамата, отказа да съдят своите герои и свободата, която оставят както на актьорите по време на снимките, така и на зрителите след финалните надписи.
– Филмът Ви не се занимава с големите политически корупционни схеми, а с дребните услуги, подаръци и компромиси, които мнозина възприемат като безобидни. Защо избрахте именно този всекидневен пласт на корупцията като драматургична отправна точка?
Кристина Грозева: Това, което ни привличаше, не беше самата корупция като социален или политически феномен. Интересуваше ни как тя променя човека отвътре – как ден след ден малките компромиси, дребните лъжи и премълчавания постепенно се натрупват, докато не осъзнаеш, че са се превърнали в начина, по който живееш. Тези компромиси проникват и в най-интимните сфери – в брака, в мечтите, в представата за самия себе си. Именно този вътрешен процес искахме да изследваме чрез героите и тяхната история.
– Колко време работихте върху изграждането на героите и сценария?
Петър Вълчанов: Началото беше още през 2015 г., докато работехме по сценария на „Слава“. Тогава започнахме да си задаваме въпроса какво би станало, ако един от хората, които крадат гориво край релсите, се превърне в главен герой. Постепенно се роди идеята за заглавието
„Черни пари за бели нощи“, а след това започнахме да изграждаме света около него.
Първият вариант на сценария написахме едва през 2020 г. В продължение на пет години събирахме наблюдения, впечатления и характери. Вероятно никога досега не сме работили толкова дълго върху персонажите.
Кристина Грозева: Избрахме именно тези хора, защото ги познаваме. Те са част от средата, в която живеем. Политиците обикновено ги виждаме през медиите, докато тези герои са хората около нас. Затова ни се стори по-честно да разкажем именно тяхната история.
– Марина и Гоша не изглеждат като еднозначно неморални хора. Как изградихте образите им така, че зрителят да остане емоционално свързан с тях, дори когато преминават ясни морални граници?
Петър Вълчанов: За нас беше важно да не ги съдим. Като автори искахме първо да ги разберем и да разкажем историята им с любов и съчувствие. Проследявайки отношенията им и всичко, през което преминават, се стремяхме накрая да оставим именно зрителя да отсъди. Той сам трябва да продължи историята в съзнанието си и да реши накъде ще наклони везните.
Кристина Грозева: Основната ни задача беше да не ги превърнем в плоски карикатури. Говорим за съвсем конкретен тип хора и е много лесно да ги стереотипизираш, дори леко да им се подиграеш. „Нали се сещате – копейките.“
На нас обаче ни се искаше да ги направим по-пълнокръвни и по-дълбоки, а не просто да останат на това ниво. Защото познаваме такива хора и отвъд външните им убеждения те също имат своя вътрешен свят. Често те са изградили около себе си защитна обвивка, която не им позволява да се изправят срещу собствената истина. Самозаблудата се превръща в своеобразен щит. Именно този механизъм се опитахме да изследваме във филма.
– Проваленото пътуване до Санкт Петербург свързва интимната лична история с по-широка геополитическа линия. В кой момент решихте този външен исторически контекст да стане част от
драматургичната структура, а не просто фон?
Кристина Грозева: Всъщност това беше заложено още от самото начало. Марина винаги е мечтала да отиде в Русия, защото вярва, че руснакът, с когото майка ѝ е поддържала връзка, е нейният баща. В този смисъл войната почти не промени историята – тя просто направи героите по-ясни и по-отчетливи. Още в ранните варианти на сценария бяхме решили Марина да използва руски думи в речта си. Това беше част от нейния характер.
По-късно изградихме и личната ѝ история – как намира старите писма между майка си и този мъж и постепенно изгражда около тях цяла представа за своя произход. Така самоизмамата, започнала
като лична необходимост, постепенно се разраства и се превръща в начин да възприема света.
Петър Вълчанов: Когато започна войната, вече бяхме спечелили финансиране и се подготвяхме за снимките. Тогава започнаха предложенията да променим историята – вместо в Русия героите да
отидат във Финландия, за да видят белите нощи. Но това нямаше да бъде честно. Нашите герои не са хората, които биха направили такъв избор. Те биха отишли в Русия въпреки войната. В крайна сметка реалността почти не промени филма – тя просто направи героите по-ясни. Историята и действителността се срещнаха по един съвсем естествен начин.
– В голяма част от филмите Ви героите постепенно губят моралната си увереност под натиска на обстоятелствата. Смятате ли, че това е особеност на българската действителност или е универсална човешка реакция?
Петър Вълчанов: Мисля, че всеки човек, поставен под натиск, е способен на морални компромиси. Неслучайно казват, че истинският характер на човек се разкрива в критични ситуации, а не когато всичко върви добре. Именно тогава най-ясно се вижда как реагира и какви решения взема.
В България това ни е особено познато, защото средата непрекъснато ни поставя в подобни ситуации. Почти всеки ден сме принудени да правим морални избори – дори за най-дребните неща.
Кристина Грозева: Не мисля, че това е само българска особеност. По-скоро тук тези механизми са по-видими. Но подобни човешки реакци съществуват навсякъде. Затова не вярвам, че имаме основания да бъдем по-самокритични от останалите общества. Именно затова ми е интересно киното, което допуска нюансиран поглед към човешкото поведение, вместо да предлага лесни присъди.
– Вашите филми се движат много прецизно между трагични ситуации и дискретен хумор. Къде най-често се ражда този баланс – в сценария, на снимачната площадка или в монтажа?
Кристина Грозева: Може би е комбинация от всичко. В този филм има сцени, които бяха решени още на ниво сценарий и смело можем да кажем, че се запазиха в същия дух. Например сцената, в която махат конците и протезите след счупената челюст на Гоша. Цялата сцена с доктора, когото играе д-р Стаменов, беше разписана почти така още в сценария.
Разбира се, усетихме енергията ѝ, но не си казахме: „Трябва на всяка цена да я заснемем едно към едно.“ Имали сме и други филми, в които прекрасни сцени, влюбени в тях и ние, и актьорите, на снимачната площадка просто губеха енергията си.
Затова този път си казахме: „Тук може да се получи нещо едновременно дълбоко и забавно.“ И тази сцена наистина се получи така. Но има и много други моменти, които променихме по време на снимките. Така че подходът е смесен.
Работим много активно върху сценария. Обичаме той да е добре конструиран. Често си представяме конкретните актьори – как ще говорят, какво ще кажат, кои реплики ще звучатестествено в устата им и кои няма.
Петър Вълчанов: След това забравяме сценария. Когато отидем на снимки, молим асистент-режисьорите да го пазят някъде и да ни го дадат само ако се наложи да проверим нещо. По време на снимките се опитваме да гледаме филма като зрители. Макар че снимаш като разбъркан пъзел – днес една сцена, утре съвсем друга – се опитваш да усещаш какво се случва.
Понякога нещо те изненадва и си казваш: „Ами ако направим това?“ Друг път виждаш, че сцената тръгва в съвсем различна посока, но именно тя започва да работи. Защото истината е, че филмът най-истински се ражда тогава, когато актьорът вече е с костюма си пред камерата.
Репетициите са много полезни, но ако се опиташ механично да възпроизведеш всичко едно към едно, има опасност да изсушиш сцената. А ако нещо не се случи така, както си го планирал, можеш и самият ти да загубиш ориентация за филма. Поне това е нашето усещане за правене на кино.
– Като режисьорски тандем как разпределяте творческите роли на снимачната площадка? И как това сътрудничество влияе върху психологическата дълбочина на героите?
Кристина Грозева: Както и да ги разпределяме, накрая така ги смесваме, че няма никакъв смисъл от това разпределение.
Петър Вълчанов: В началото все пак си разпределяхме задачите. Единият общуваше повече с актьорите, другият – с оператора. Но с времето това изчезна. Сега, когато единият се умори, другият просто поема.
– Помага ли Ви някой отвън? Прави ли някой своеобразна „супервизия“ на филмите Ви? Стефан Командарев впрочем добре се справя с малката си роля.
Кристина Грозева: Да, имаме хора, на които много вярваме. Това са продуцентите ни, приятели, режисьори, на които показваме различни версии на филма и обсъждаме всичко с тях.
Петър Вълчанов: Командарев например…
Кристина Грозева (смее се): Не, този път Командарев не гледа филма, защото играе в него. Имаме принцип актьорите да не гледат филма предварително. Те го виждат чак на премиерата.
Петър Вълчанов: Всъщност още при първия ни опит да напишем пълнометражен сценарий именно Стефан Командарев, като продуцент, ни възложи проект. Тогава ни даде много литература за драматургията и сме му благодарни. Това беше първият сценарий, който написахме заедно.
– Не знаех този факт. Значи съвсем неслучайно споменах Командарев.
Кристина Грозева: Да. И във филма освен него участват още Надежда Косева, Милко Лазаров, Николай Тодоров… Николай всъщност играе във всичките ни филми.
– Значи успявате да предразположите конкуренцията в достатъчна степен да участва в тези толкова успешни проекти?
Кристина Грозева (Смее се): Всъщност да. Много се обичаме с колегите. Обичаме да работим със съмишленици, с хора, които истински обичат киното. Някак си се намираме.
Петър Вълчанов: В следващия филм ще поканим други режисьори.
– Филмите Ви често поставят героите в ситуации, в които добрите намерения постепенно водят до все по-сериозни морални компромиси. Като сценаристи как разбирате, че сте стигнали до точния момент, в който зрителят все още съчувства на героя, но вече започва да се съмнява в решенията му?
Кристина Грозева: Това е най-трудната част. Постоянно търсим тази граница, но никога не можем да сме сигурни, че сме я намерили. Затова непрекъснато проверяваме материала – още докато пишем, по време на снимките, а после и в монтажа.
Петър Вълчанов: Показваме различни версии на филма на хора, на чието мнение имаме доверие. Понякога реакциите им са съвсем различни и тогава започваме да мислим защо. Не се опитваме да
направим герой, когото всички да харесват. По-важно е зрителят да разбере защо постъпва така.
– Тоест за Вас емпатията е по-важна от оправданието?
Петър Вълчанов: Да, защото човек може да разбере някого, без непременно да го оправдава. Именно това ни интересува.
Кристина Грозева: А и животът не предлага ясни отговори. Ако ние дадем всички отговори вместо зрителя, филмът престава да бъде интересен. Значи оставяте публиката сама да довърши историята.
Кристина Грозева: Да. Вярваме на зрителя. Не обичаме кино, което обяснява всичко или казва какво точно трябва да почувстваш.
– След няколко филма, посветени на моралните компромиси и социалния натиск, какво все още Ви изненадва в човешкото поведение, когато го наблюдавате през киното?
Петър Вълчанов: Много неща, човекът е неизчерпаем извор на грешки и недоразумения. Винаги ще ни изненадва с нещо ново.
Кристина Грозева: Може би най-добре ще отговоря с историята, по която работим в момента. Новият ни филм е вдъхновен от живота на Алфред Фосколо и Райна Арашева – истински хора. По време на комунизма Алфред Фосколо, който е българо-французин, прави нещо наистина невероятно, за да бъде с жената, която обича. Арестуват го в България, прекарва известно време в затвора, но в крайна сметка успява по изключителен начин да изведе любимата си във Франция.
Преоблича се, снабдява се с фалшиви документи, прави какви ли не неща. А всъщност е един напълно обикновен човек, способен да извърши нещо необикновено. Точно това продължава да ни изненадва – че най-невероятните истории често се раждат от най-обикновени хора. Това е филмът, върху който работим сега, и сме много вдъхновени от тази история.
– Ще го очакваме. Благодаря за разговора!
Разговора води Марта Монева
