България остава една от страните с най-високо неравенство в доходите в Европейския съюз, въпреки че има известно подобрение спрямо пиковите стойности отпреди няколко години. През 2025 г. Коефициентът на Джини е 37.7% – един от най-високите в Европейския съюз. Най-богатите 20% от населението имат около 7 пъти по-висок доход от най-бедните 20 процента. Населението под линията на бедност е 21.2 процента. Рискът от бедност или социално изключване обхваща 29.0% от всички българи, което е най-високият дял в ЕС през миналата година.
Най-голям принос за неравенството има разликата между столицата и останалите региони. Заплатите в София са много по-високи. В нея са концентрирани ИТ, финансовият сектор и високотехнологичните услуги, както и значително по-високи доходи от собственост и инвестиции. Югозападният район (в който попада София) има най-висок коефициент на Джини сред шестте статистически района.
Изследванията и статистиката сочат няколко основни причини за неравенствата:
– големи регионални различия;
– огромни разлики в образователното равнище на различни групи от населението;
– висока разлика между ниско- и висококвалифицирания труд;
– концентрация на капитала и доходите от собственост;
– ограничено преразпределение чрез данъчната система (плосък подоходен данък);
– относително ниски социални разходи спрямо средното за Европейския съюз.
Цитираните данни с основание предизвикват тревога. Те стават все по-често обект на обществени дискусии и на политически решения под мотото „борба с бедността и неравенствата“. Резултатът е, че през последните години заплатите и пенсиите нарастват значително.
Това подобрява жизнения стандарт на повечето хора, но високодоходните групи също увеличават доходите си, а често и по-бързо. Въпреки известно подобрение спрямо периода преди няколко години, България продължава да е сред страните с най-големи различия в доходите в Европейския съюз.
Едно от обясненията е, че въпреки изобилната информация политиката по доходите се води на сляпо и не постига декларираните цели.
Остава и обоснованото предположение, че тя не цели решаване на проблема, а осигуряване на голям брой избиратели от зависимите групи за определени политически партии.
Данните на НСИ показват, че социалните трансфери имат силен ефект. Без тях (включително пенсиите) делът на хората под линията на бедност би бил 45.4 процента. След всички социални трансфери реалният показател е 21.2 процента. Това означава, че пенсионната система и социалните плащания значително ограничават бедността, но не премахват високото неравенство.
Неравенствата у нас най-често се свързват с бедността, но една друга тенденция изглежда по-тревожна. Това е концентрацията на богатството в ръцете на все по-малък брой хора. Най-богатият 1% от българите вече получава около 18% от всички доходи след данъци, което е два пъти повече от средното европейско равнище. Тази тенденция е в пряка връзка с относителното изоставане на средната класа – гръбнакът на всяко проспериращо демократично общество.
Обществена структура с малко свръхбогати, много бедни и слаба средна класа може да вдъхва само песимизъм за бъдещото развитие на нацията.
Преди да тръгнем да търсим работещи решения, трябва да си дадем сметка, че статистиката у нас е изкривена от сивата икономика, чийто дял се оценява на около 30-35 процента. В нея са заети стотици хиляди хора, които се водят на минимална заплата, на четиричасов работен ден или работят изцяло без договор, а получават в брой съвсем прилични, а много от тях и високи доходи.
Има групи от населението, които се препитават от полулегални, а често и от напълно криминални дейности. Към коя група според Коефициента на Джини например спадат алоизмамниците, чиито луксозни къщи определят облика на някои селища?
В интерес на истината укриването на доходи не е чуждо и на заможните слоеве от населението. Няма как работниците да получават в края на всеки месец пари на ръка, ако работодателят им не е укрил част от приходите си.
Укриването на доходи и при богатите, и при бедните може взаимно да се уравновесява по отношение на неравенството, измервано чрез Коефициента на Джини. То изменя обаче много съществено картината по отношение на населението в трудоспособна възраст, което е под линията на бедност и на това, което живее в риск от бедност и социално изключване.
Криминалните хроники често ни срещат с нарушители на закона, които живеят в палати и се возят на скъпи коли, а се водят, че преживяват на социални помощи. Тяхната фалшива бедност става реална, когато дойде време за пенсиониране, защото тогава осигурителните им доходи не стигат дори за минималната пенсия и се налага държавата да доплаща на НОИ от бюджета, за да им изплаща пенсиите.
В масовия случай ниските пенсии не са защото хората са работили малко или на твърде ниско възнаграждение, а защото не са се осигурявали (не са били осигурявани) върху реалните им доходи.
Намаляването на неравенствата и на процента на населението, живеещо в бедност, чрез увеличаващи се социални плащания от бюджета е път без изход в условията на задъхваща се икономика и продънен бюджет. Най-важната задача в това отношение е да се спре възпроизводството на огромни маргинализирани групи, които са изключени от трудовите процеси или поне от съвременното производство.
Нещо повече, държавата ще направи мечешка услуга на голяма част от хората с официални ниски доходи, ако продължи да върви по пътя на необоснованото вдигане на минималната работна заплата и на социалните плащания. Тя трябва да си влезе в ролята с дългосрочна работа по няколко направления. Първото от тях е изсветляването на икономиката. За да вземем правилните управленски решения, ние трябва да имаме истинската картина.
Изваждането на светло на всички доходи ще покаже кои групи от населението наистина са уязвими и се нуждаят от подпомагане и към кои сенчести бизнеси трябва да се насочат данъчните и правоохранителните органи да си свършат работата, която не са вършили с години. Тогава може да се окаже, че истински бедните са не една пета, а една десета от населението и се нуждаят от специфично подпомагане.
Най-важният фактор за обръщане на ситуацията с неравенствата е образованието. Няма нужда да откриваме топлата вода за да определим основните цели:
– Повишаване на образователното равнище на населението.
– Скок в качеството на образованието на всички нива.
– Законови промени, които да доведат до ефективно ротиводействие на отпадането на деца от училище.
– България трябва да си постави за цел въвеждането на задължително средно образование.
– Профилиране на обучението в средното и висшето образование според нуждите за развитие на икономика с висока добавена стойност.
– Преквалификация и учене през целия живот.
Колкото и да е важно образованието, само по себе си то не може да заличи неравенствата.
След образованието логично идва ред на икономическата политика, която да стимулира откриването на модерни предприятия със съвременни технологии и висока производителност на труда.
Ако сравним България с останалите държави от ЕС, се вижда интересна картина: ние не сме най-бавната страна по темп на нарастване на доходите. Напротив, доходите растат бързо, но сме сред страните с най-големи различия в разпределението им.
По коефициента на Джини (разполагаем доход след данъци и социални трансфери) България води с 37.7% през 2025 г. при средно равнище за ЕС около 29.4% и около 24% за Чехия и Словения и 22% за Словакия.
Делът на хората в риск от бедност или социално изключване също поставя България на първо място с 29.0% за разлика от бившите ни братя по съдба Полша с 15%, Словения с 15.5% и Чехия с 11.5 процента.
Преди около 30 години Полша, Чехия и България тръгнаха от сходно наследство на планова икономика. Днес резултатите са доста различни. Постигнатият ръст на БВП при поляците и чехите е много по-висок, регионалните различия са много по-малки, а неравенствата далеч по- скромни. С водената последователна разумна политика Полша и Чехия успяват едновременно да увеличават производителността, да привличат индустриални инвестиции и да ограничават прекомерното неравенство.
Относителното изоставане на Запада и особено на Европа в глобалната конкуренция и икономическите пробиви на редица страни от Третия свят се обясняват със засилената роля на държавата в разработването и провеждането на индустриални политики. Липсата на такива политики е ахилесовата пета на българския бизнес, който е оставен сам на себе си в проветривата атмосфера на международната конкуренция. (Да не бъркаме политиките за подкрепа на бизнеса с привилегированото положение на обръчите от фирми, които са монополизирали всички печеливши сделки с обществени ресурси.)
Без правилно формулирана и изпълнявана програма за ускорено икономическо развитие на България борбата с бедността и неравенствата ще си остане по-скоро фалшив лозунг, отколкото осъществена реалност.
Съществена част от програмата за развитие е регионалната политика за откриване на модерни предприятия в изоставащите райони. Индустриалните зони край Пловдив често се дават като пример за привличане на инвестиции в изграждането на нови предприятия на гола поляна. Забравя се обаче, че те бяха създадени там изцяло като частна инициатива и постепенно получиха известна подкрепа от държавата и общината.
В най-изостаналите райони няма местен бизнес с капацитет да извърши сам такива индустриални подвизи. Колкото е по-западнал един регион, толкова по-голяма трябва да бъде ролята на държавата в изграждането на съвременни индустриални зони и запълването им с жизнени предприятия. И най-перфектната индустриална зона обаче ще кънти на кухо, ако няма кой да работи в нея. Официалната безработица у нас е рекордно ниска – 3.2%, но резерви има. Делът на заетите у нас остава 70,5% от цялото трудоспособно население. Което означава, че има много хора, които нито учат, нито работят.
За да се повиши заетостта трябва да се премине от трансфер на бюджетни средства за социални плащания към осигуряване на възможности и стимули за наемане на работа както към самите безработни, така и към потенциалните работодатели, които ще ги наемат.
След като бъдат формулирани правилно и пуснати в действие всички изброени политики може да се пристъпи и към промени в данъчното законодателство, включително и постепенен отказ от плоския данък. Но за да имат положителен ефект, данъчните реформи не трябва да звучат като наказателни мерки спрямо богатите, а да приемат образа на увеличаване на солидарността между различните групи в едно бързо развиващо се общество.
В противен случай промяна в данъчните ставки няма да промени фундаментално неравенството. Ако икономиката не създава повече добре платени работни места извън най-развитите региони, ефектът ще остане ограничен, а може да се окаже и отрицателен.
Валентин Съйков,
Председател на „Гражданска инициатива България 2050“
