Защо 3% бюджетен дефицит е стандартната годишна доза за българската икономика
Има една неписана, но добре позната на българина житейска максима: три големи ракии са оптимумът за една вечер. Първата е за апетит, втората – за настроение, а третата вече е повод човек да започне да обяснява как би управлявал държавата по-добре от всички досегашни правителства.
С бюджетния дефицит положението е приблизително същото. Само че вместо 100-грамови чаши имаме проценти, вместо мезе – публични разходи, а вместо махмурлук – държавен дълг, лихвени плащания и бъдещи данъци.
Европейското правило за бюджетен дефицит до 3% от брутния вътрешен продукт е нещо като икономическата мярка за разумно поведение. Не е задължително да бъде достигната, както не е задължително да се изпият и трите ракии. Но е граница, отвъд която започва да става интересно – и обикновено не в добрия смисъл.
Трите процента не са покана за наздравица. Те са предупреждение да не прекаляваме.
Проблемът е, че българските правителства сякаш възприемат тези 3% не като максимално допустимо количество, а като препоръчителна годишна доза. Щом има възможност бюджетът да бъде напомпан до последната разрешена десета от процента, тя непременно трябва да бъде използвана. И тук започва голямото бюджетно пиршество.
Всяко министерство има своите аргументи. Пенсиите трябва да растат, заплатите в публичния сектор трябва да догонват инфлацията, администрацията има нужда от още средства, общините чакат инвестиции, бизнесът очаква подкрепа, а политиците – следващите избори. Всеки има основателна причина да поиска още една голяма. Само че никой не пита кой ще плати сметката на сутринта. Защото бюджетният дефицит не е безплатен обяд, нито е някаква счетоводна хитрост, с която държавата може безкрайно да харчи повече, отколкото събира. Разликата трябва да бъде финансирана – най-често чрез дълг. А дългът има неприятния навик да расте, да натрупва лихви и да напомня за себе си точно когато бюджетът има най-малка нужда от допълнителни проблеми.
Тук аналогията с ракията става още по-точна.
След първата чаша човек е разумен. След втората е убеден, че контролира ситуацията. След третата вече е склонен да взема решения, които на следващия ден ще трябва да обяснява. Същото може да се случи и с публичните финанси. Един дефицит от 3% може да бъде оправдан при икономическа криза, рецесия или необходимост от извънредни инвестиции. Но когато всяка година държавата системно се стреми към тавана, това вече не е антикризисна политика, а модел на управление.
Има и една съществена разлика: добрият стопанин не измерва успеха си по това колко е изпил, а по това дали утре ще може да стане и да си свърши работата. Държавата също не трябва да измерва успеха си по това колко близо е стигнала до разрешения дефицит. По-важно е какво е получила срещу похарчените пари. Едно е да финансираш инфраструктура, образование, модернизация и производителност. Съвсем друго е да покриваш постоянно нарастващи текущи разходи, без да създаваш съответна икономическа стойност. Това е разликата между инвестицията и бюджетното угощение.
Разбира се не бива да изпадаме и в другата крайност. Нулевият дефицит не е някаква свещена цел, а бюджетната дисциплина не означава държавата да спре да инвестира и да се откаже от социалните си ангажименти. Понякога разумният дефицит е необходим. Важното е да бъде съзнателно избран, добре обоснован и съобразен с възможностите на икономиката.
Но има нещо особено тревожно в политическата психология на дефицита: той позволява на днешните управляващи да обещават повече, отколкото днешните данъкоплатци могат да платят, като оставят част от сметката на утрешните поколения.
Това е все едно да поканиш приятели на вечеря, да поръчаш най-скъпото меню, да изпиеш трите големи ракии и накрая да оставиш неплатената сметка на децата си. Ето защо 3-процентната граница трябва да се възприема не като цел, която непременно трябва да бъде достигната, а като предпазна мярка. Икономическият еквивалент на добрия съвет на кръчмаря: „Стига толкова, че утре сте на работа!“
Впрочем разлика между това да можеш да си позволиш три големи ракии и да си мислиш, че можеш да си позволиш и четвърта е фундаментална. Първото е въпрос на възможности. Второто – на самозаблуда. А когато става дума за държавния бюджет, махмурлукът не е личен. Отразява се на всички.











