Адвокат Детелина Костадинова, САК
В действителност звучи крайно, но това е резултатът от многогодишните действия на българската държава: системно и последователно ограничаване на българския съд като главен субект в процеса и
безконтролно разширяване на прокурорските правомощия.
За съжаление, българските съдии работят под постоянен натиск, породен от предварителните обществени очаквания, формирани от прокуратурата напълно противоконституционно.
Проблемът е, че след като реализират своите акции, прокурорите контролирано предоставят селектирана информация, която е единствено в полза на обвинението, като разбира се така се нарушават редица права на обвиняемия, но за това си поведение прокуратурата до момента не е била санкционирана, тъй като законодателно е решен този въпрос, чрез така наречения функционален имунитет.
Въпреки, че нямат право публично да правят изявления, с които да нарушават презумпцията за невиновност,
липсата на персонална отговорност
доведе до този произвол, осъществяван от органите на досъдебното производство.
Така на практика, след като задържат едно лице, особено по „знаково дело“ (като подобна дефиниция е изключително противоправна), прокурорите не се фокусират върху събирането на годни доказателства, които да издържат в съдебната фаза, а върху публичността и репресиите, чрез които предварително налагат реални наказания. Аргументът им е, че всяка подобна санкция се ревизира от съда.
В действителност обаче чрез промени в НПК, често пъти инициирани от прокуратурата, се предпоставя задължителна репресия, защото
съдът е ограничен със законови разпоредби,
които безусловно нарушават принципа за равенство на страните и дават превъзходство на прокуратурата.
През 2017 г., например, се прие ново основание в чл. 63, ал. 4 от НПК, в което се предвижда, че ако обвиняемият е привлечен задочно, съдът задължително трябва да наложи мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
Промените в НПК през последните години, не само че не са в духа на множеството решения на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) с които се установява, че в Република България
липсва съдебен контрол при повдигане на обвиненията,
обстоятелство, което сериозно нарушава правата на българските граждани, но българските законодатели стигнаха още по-далеч.
През 2017 г., Народното събрание прие промени в чл.250 , ал.1, т.1 от НПК с които на практика, дори и в съдебната фаза, основната фаза на наказателния процес, макар и да липсва престъпление, съдът е лишен от възможността да прекрати наказателното производство.
На практика, не само е ограничено правото да се търси съдебна, независима проверка при повдигане на обвинението още в първоначален етап, право което е гарантирано за всеки европейски гражданин, но дори и в съдебната фаза, след като години наред едно лице е имало качеството на обвиняем с всички съпътстващи репресии от това, се налага един дълъг период да е подсъдим, дори и да не е извършено престъпление.
Това е абсолютно недопустимо, тъй като реално съдът се задължава от прокуратурата да приеме това обвинение, въпреки че не се съдържат доказателства за престъпно деяние.
В последните години, реално увеличавайки правомощията на прокуратурата, законодателят обезсмисли, т.нар. съдебен контрол не само в досъдебната фаза, но най-скандалното е, че тази възможност беше отнета и в решаващата, съдебна фаза от наказателното производство.
Правният абсурд е, че чрез законодателен способ
реално прокуратурата е по-висш субект от съда,
тъй като го задължава да разглежда делото независимо от своето вътрешно убеждение и доказателствата. Това разбира се противоречи на редица принципи, като справедливост, състезателност равенство, като тук за прокуратурата важи известната мисъл на Джордж Оруел, а именно „Всички са равни, но някои са по-равни от другите“.
Последствие от гореописаните законови разпоредби е възможността, да се налагат най-различни мерки за процесуална принуда, като естествено най-популярната е „Задържане под стража“. Има обаче и много други, които се отразяват изключително тежко върху нормалният живот на едно лице, дори и след години то да бъде оправдано.
Тук следва да се отбележи, че извън мерките за процесуална принуда предвидени в НПК, прокуратурата има правомощие въз основа на ЗСВ да ангажира различни институции, като най-често при „знакови дела“, естествено се сезира НАП и КПКОНПИ.
В зависимост от конкретния интерес на прокуратурата по делото, натискът както върху обвиняемото лице, така и върху екипът извършващ ревизията, варира. Най-шокиращото е, че подобни ревизии се назначават от прокуратурата дори и на лица, които са в следствения арест, като се изисква от тях да представят обяснения и документи във връзка с данъчното производство, например банкови извлечения, нотариални актове и т.н.
Мога да оприлича
подобен процес с инквизиция,
тъй като едно лице, което с месеци се намира в сграда с контролиран пропускателен режим, което дори няма право да ползва мобилен телефон или интернет е в обективна невъзможност в определен срок, да представи финансови документи, които биха послужили на проверяващият екип. Не са малко случаите, когато данъчни служители посещават следствените арести и връчват документи, като задържаният реално няма възможност да се свърже и консултира с адвокат и под натиск подписва всичко, а в случай че откаже със свидетели документите се връчват при отказ.
Налице е практика, при която от данъчните служители се изисква налагането на запори и възбрани, което реално обрича обвиняемия на гражданска смърт.
Всеки би могъл да си представи, какво означава да му бъдат блокирани сметките и имотите, като е поставен в невъзможност да посреща ежедневните си нужди.
Тук най-ясно проличава
симбиозата между данъчните служби и прокуратурата,
тъй като ако в досъдебното производство е налице максимален срок от една година и шест месеца за ограничаване на правата на обвиняемия, то в данъчната процедура реално това може да продължи с години.
Разбира се един безкраен запор може да бъде наложен и от КПКОНПИ, която е другата репресивна машина, която прокуратурата също паралелно сезира и която с години може, да води дела ограничавайки в максимална степен правата на обвиняемия.
Интересното е, че КПКОНПИ е освободена от всякакви държавни такси и както при прокуратурата липсва каквато и да било персонална отговорност в случай, че не бъдат уважени исковете предявени срещу обвиняемия.
Българските граждани разчитат, че в разумни срокове ще получат справедлив съдебен процес, каквито са основните принципи и на Европейската конвенция за правата на човека, като съгласно българският НПК, досъдебното производство има
само и единствено подготвителен характер,
което означава, че в някакви разумни, нормални срокове, следва да се внесе делото за разглеждане от съда.
За съжаление и тук могат да се посочат редица примери при които прокуратурата отново защитена от своя функционален имунитет, може да бави едно дело с години, лишавайки лицето от правото на активна защита в публичния процес на съдебната фаза.
Това отново беше бетонирано през 2017 г., чрез законова промяна в чл.368 от НПК, като съдът отново бе лишен от възможността да санкционира бездействието на прокуратурата, като прекрати делото в случай, че от повдигане на обвинението са изминали повече от две години.
За съжаление основната дейност на прокуратурата, не е да повдига обвинение и да събира годни доказателства, а да репресира българските граждани без те да са признати за виновни с влезли в сила присъди. Нещо, което е в противоречие с всички конвенции, директиви, рамкови решения и решения на Съда на на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека.
