По волята на кмета Йорданка Фандъкова един от символите на София – павираният булевард "Дондуков", ще бъде покрит с асфалт. Ако министърът на културата Боил Банов разреши сивите гранитни павета да поемат към историята, столицата ни ще загуби част от очарованието си и тенденцията за обезличаването й ще продължи.
През 2016 г., когато Боил Банов бе заместник-министър на културата във втория кабинет" Борисов", паветата на София бяха обявени за паметник на културата с местно значение. Така че, ако не устиска на мераците на Фандъкова, Банов ще бъде може би първият министър на културата, който с лека ръка ще заличи един неповторим културен щрих от богатата история на София.
Противниците на софийския паваж, сред които изненадващо се нареди и Фандъкова, уж залагат на асфалта като модерна, безшумна и дълготрайна улична настилка. Истината обаче е друга, а пиететът на герберите към асфалта никак не е случаен и инцидентен.
Обяснението е, че тази настилка позволява отклоняване на средства – било под формата на инертни материали, необходими за подложката, и подмяната им с пепел от мините, било с полагането на по-тънък асфалт от предписанието и т.н. Схемата е проста: прави се 30 см подложка с некачествен материал вместо 60 см качествен трошляк и чакъл – и ето ти спестено милионче.
Освен това са толкова "дебели" анексите към договорите с тези изпълнители, че почти всяка магистрала излиза далеч по-скъпа от първоначално обявената цена. Примери колкото щеш – като започнем от АМ"Тракия", минем през магистрала "Люлин", "Струма" и прочие. Лот-2 на "Тракия" в отсечката Стара Загора – Нова Загора, дълга 31 км, беше построена за близо 115 млн. лв. без ДДС, което прави по 3.6 млн. лв. на километър. Но това не попречи шест месеца след пускането й в експлоатация да се появят коловози по трасето заради жегата…
Трасето на булевард "Дондуков" е дълго почти три километра. Е, далеч по-малко е от която и да е магистрала, но все пак възможност да се спастри някой и друг милион има.
Що се отнася до дълготрайността на асфалтовата настилка, това е очевидна лъжа. Малцината останали майстори павьори твърдят, че животът на паважа е повече от 100 години. Всяко паве има шест страни, които могат да бъдат лице, необходимо е само да се пренареждат. И на практика настилката е вечна.
Навярно такива са били и намеренията на софийската управа през 1906 г., когато на фона на мизерния бюджет е решено да се изтегли заем от 35 000 златни лева, за да се покрият улиците и булевардите на столицата с павета. Кредитът бил връщан в продължение на 30 години, а паважът и до днес припомня колко далновидни са били преди 111 години тогавашните управници на София.
Далновидността днес обаче отстъпва на сметкаджийството. Каква например е гаранцията, че извадените от булеварда павета утре няма да се озоват на някой шлеп и да бъдат продадени в Австрия, да речем? Защото на Запад много уважават паважа. Неслучайно през 40-те години кметът на Прага предложил на българските майстори павьори от радомирското село Дивля гражданство, защото направили паважът там по-гладък от нежната кожа на пражанки.
За уменията на майсторите от Дивля днес свидетелства тамошният единствен по рода си паметник на павьорите у нас. Паметта за хората, прекосили на колене Гърция, Златна Прага, Будапеща, Виена по павираните от тях улици, у нас бавно ще угасне. Най-вече заради павирания акъл на Столичната община, за която асфалтът е манна небесна…
