Новината, че всеки седми търговец ни удря в кантара, отдавна вече не е новина. От години се мъча да убедя възрастните си съседи от блока в ЖК "Люлин", че на пазара ги лъжат здраво, но те не ми вярват. И вероятно с основание. И за да знаем това, не ни трябва изобщо ДАМТН – или Държавната агенция за метрологичен и технически надзор.
И все пак е друго, ако знаем, че през 2017 г. от общо 5597 проверени везни в България се е оказало, че едва 817 (или 14,6%) не отговарят на законовите изисквания. От тях 261 не са били разрешени за използване, а други 10% са били без знаци. По-голямата драма обаче е, че с всяка изминала година броят на нарушителите расте: през 2015 г. фалшивите кантари са били 12,2%, през 2016 г.- 14,2%, а през 2017 г. – вече близо 15 процента.
Прибавете към това и по-дебели щрихи като аферата с 4 т суджук, поискан като рекет от депутат на управляващите от добрички производител, който фалира, след като се издължи. Или друг депутат пак от тях, който продаде фирмата си с 200 000 лв. задължения към хазната на малоимотен и малограмотен индивид, който засега се отървава само с една оставка от парламента, въпреки че е убил и човек с колата си. За което получи от добричката ни Темида една условна присъда.
И оттук започва раздвояването на моята личност. От едната страна виждам едно тресавище от песимизъм, безсилие и отчаяние, за което не е нужно да се четат докладите на ДАМТН, или, примерно, на МВР. Или да се сещаме, че има Брюксел, откъдето ни корят за най-различни безобразия. От другата страна виждам вечер – по националните телевизии, в най-скъпото рекламно време, да се въртят две рекламни клипчета, показващи на обикновения човек, че у нас нещата съвсем не са така зле, както изглеждат на пръв поглед или както ги усеща целукопният български народ. А са много по-добре дори от очакваното.
В едното клипче млада и добре изглеждаща дама с GSM в ръка влиза в таксито, казва нервно: "В центъра!" и започва да изрича масовата нагласа, че "у нас е пълен бардак и въобще не си струва да се стои в тази държава, камо ли да се живее в нея!" Но шофьорът на таксито, явно член или поне симпатизант на управляващата партия, е на друго мнение. Той посочва на черногледата хубавица рекламен билборд край шосето и пита със строг глас: "А това не е ли е голямата истина за България?" С една дума, успехи и просперитет навсякъде и във всичко, които ще забележиш само ако не си предубеден.
Има и обратен клип: шофьор на такси псува и държавата, и управата, и всичко, а един учен човек му обяснява, че той, таксиджията, изобщо не е прав, защото, видите ли, учената глава стигнала чак до Южния полюс. С една дума, перспективи и възможности навсякъде из отечеството – досущ като в Дивия Запад едно време. Особено ако имаш бюджетно рамо за да посетиш Антарктида.
И тук, както се полага, се сетих за един рудимент от зрелия соц – теорията за голямата и за малката правда. Голямата правда тече по телевизията, а малката е около нас – в реалния живот, където сме такива едни неправилни типове като дамата с GSM-а, например. Затова се чудя коя от двете си същности да взема днес? Дали тази – черната и неприятната за властта, която обаче битува около мене всеки ден и всеки час, или онази – на оптимизма и бодрячеството, на европредседателството, което ни се полага на 14 години по право и което ме лиши – заради една протоколна среща във Варна, от възможността да гледам по БНТ предаването за превземането на Одринската крепост през 1912 г. от българската войска…
