На чии интереси служи министърът Найденов?

Мирослав Найденов си пада по големите луканки

Спомняте ли си вкуса на българското кисело мляко? Наблюденията ни показват, че дори мнозина от сънародниците ни, които имат спомен за този вкус, днес предпочитат модернизираните млека. И малцина вече са тези, които търсят онова мляко, което, благодарение на живите в него бактерии почваше да накиселява още след втория-третия ден. Обяснението е съвсем просто. Изхождайки от собствените си интереси, търговците ни наложиха да променим вкуса си. Така сега ние избираме сладкото кисело мляко, загърбвайки полезността на автентичното. Нещо подобно се получава и с палмовите сирена, и с плодовите напитки от изкуствени оцветители, с колбасите, напълнени със соя и изрезки, с гроздовата ракия от спирт с есенция и т.н., и т.н.

nbsp;

В това, разбира се, няма нищо ново. Макар и с известно закъснение, България само следва общите тенденции в света. Човекът е почнал да прави земеделие преди около сто века, а в средата на миналото столетие успява да го постави и на индустриална основа. Като резултат днес секторът ангажира едва 4-5% от работната сила в развития свят (под 10% в България), но изхранва хиляди пъти по-голямо население. Медалът обаче има и обратна страна – интензивното индустриално земеделие е част от причините за неблагоприятните промени в климата и за деградиращата околна среда, за намаляващото плодородие и ерозията на почвата. И още – докато милиони тонове храни се изхвърлят, милиони хора по света гладуват, докато лекарите ни препоръчват здравословно хранене, търговците ни налагат печеливши за тях формули за тъпчене с много калории.

В нашата страна също хиляди не си дояждат, но и ние създадохме

хранителна банка за излишъци

Стокообменът на аграрния ни сектор е на плюс, хвали се земеделският министър Мирослав Найденов, но пък внасяме към две трети от необходимите ни за прясна консумация и за преработка селскостопански продукти. Докато Европейският съюз поставя ударение върху дребните и средните производители и иска таванът на преките плащания да бъде 150 хил. евро, ние настояваме този таван да е 250 или 300 хил. евро, за да могат големите да станат още по-големи. Впрочем в големите 3-5%, които са концентрирани комай само в зърнопроизводството, и днес по оценки на министър Найденов отиват над 75% от преките плащания за земеделието. А повечето от останалите – производство на зеленчуци и плодове, добив на мляко и месо, се борят за оцеляване и трудно си позволяват дори уж дотирана техника. Така, случайно или не, но докато Европа създава мултикултурно земеделие, ние бягаме от него и акцентираме върху монокултурието.

Както констатира и Центърът за икономическо развитие в един от докладите си, основният проблем на българското селско стопанство си остава липсата на цялостна стратегия за развитие и на проактивна политика, която да противодейства на тенденцията към превръщането му в монокултурно (над 90 на сто от площите са заети със зърнени и технически култури). Еколози пък поясняват, че този подход е печеливш само за малцина, обезлюдява селата и

в крайна сметка ражда нестабилност

nbsp;

А точно към обратното – към устойчивост, би следвало да ни води съюзната аграрна политика.

За устойчиво земеделие още преди век говори англичанинът Франклин Кинг. В своите изводи той се позовава на наблюденията си в Китай, Япония и Корея, където фермерите използват 40-вековен опит. Така, за да обосноват едно самовъзстановяващо се, т.е. със затворен жизнен кръговрат селско стопанство, те залагат на ротацията на културите, на зеленото торене, компостирането, междинната оран, напояването, сушоустойчивите култури, торенето с естествена тор, съвместяването на аквакултурите и земеделието и т.н. За съжаление това схващане не устоява на Зелената революция от средата на миналия век и в полето агресивно навлизат химикалите, пестицидите, тежката техника и индустриалните методи.

Днес човекът от развития свят отново хвърля поглед назад. И макар в трудна битка с конвенционалното земеделие разширява упорито територията на

устойчивото селско стопанство

Към всичко споменато вече за него сега се прибавят биопродукцията, агролесовъдството, сеитбата без оран, аквапониката и биодинамиката, многогодишните поликултури и биоинтензивността… Казано с други думи, направили сме пълен кръг по спиралата и сме отново на точката отпреди 50-70 години, но степени по-високо. Само че това е в развития свят, а ние сме най-бедни в Евросъюза. Ние сме първи по изхвърляни боклуци на единица БВП. Както и по глупост. У нас, от една страна, изграждането на модерните депа за сметта закъснява, а от друга, компостирането – известна и на дедите ни технология, с която от растителни отпадъци може да се прави органичен тор, вече е непознато дори по селата. От трета пък, срокът да изградим станции за пречистване на отпадните води за агломерациите до 10 хил. жители отмина, не усвояваме европейските пари и зорлем си замърсяваме природата. Нещо повече. В България

много се говори, но малко се прави

за биоземеделието. Наистина, за три-четири години площите с биокултури са се увеличили над 10 пъти , а броят на биопроизводителите – към 1,5-2 пъти и вече е около деветстотин. Но това е резултат по-скоро на вътрешна нагласа и преориентиране, отколкото на държавно стимулиране. Защото има и европейски стимули – мярка 144 от Програмата за развитие на селските райони, само дето администрацията като че ли спъва достъпа до тях. Веселина Ралчева от асоциацията Биопродукти например изтъква, че много биофермери не искат или са се отказали от евросубсидиите заради изключително рестриктивната мярка и налаганите им глоби. Последните най-често са за прегрешения по параграфа допустим слой или за разминаване между заявените и действителните площи с повече от 10%, уточнява Борислав Сандов от същата организация. Така в шестата година от присъединяването ни към Евросъюза усвояването на парите за биопроизводство е някъде около 5 процента! Това случайно ли е, резултат на неука администрация ли е, или продукт на целенасочена политика, риторично питат хората, заели се с чисто земеделие.

nbsp;

nbsp;

Големите са против позеленяването

Години наред държавните и европейските плащания в България стигат най-напред до големите зърнопроизводители и после до дребните, зеленчукопроизводителите, овощарите, лозарите, пчеларите, животновъдите и биоземеделците. За последните в много случаи изобщо не стигат, отбелязва Албена Симеонова, биофермер и председател на Фондация за околна среда и земеделие.

През годините на прехода селското ни стопанство бе превърнато в градско индустриално зърнопроизводство, изтъква тя. У нас големите фермери не живеят в селата, както е в Европа, а в градовете. Средните и дребните пък постепенно губят земите и поминъка си, притиснати от инвазията на едрите, които са подпомагани от държавата.

Европейският съюз предвижда т. нар. таван, за да не отиват парите само в 2% едри зърнопроизводители, както е в нашата страна. Какво им пречеше на управниците да сложат такъв таван поне на националните доплащания?!

Албена Симеонова възприема положително идеята на Европейската комисия през новия програмен период (2014-2020 г.) директните плащания по линия на Общата селскостопанска политика да отиват само към активните фермери, да има таван на плащанията и 30% от тях да са насочени към зелени дейности (докато за министър Найденов и 7% са много!). За съжаление последните медийни изяви от страна на отговорните институции са открито против тавана и против позеленяването. Това навежда на мисълта, че лобито на големите земеделци в тези институции работи усилено. А по мнението на 2/3 от земеделските производители тези две мерки са изключително важни условия за изчезването на фермерите мастодонти.


Пермакултура или непрекъснато земеделие

Названието идва от съкращението на permаnеnt agriculture (непрекъснато земеделие). То е формулирано от двама австралийци и представлява подход за проектиране на човешка екология, наподобяваща естествената среда. Тя обединява идеи от органичното земеделие, устойчивото агролесовъдство, обработването без оран и селскостопански техники. Принцип за нея е да се рециклират всички отпадъци и да не се създават боклуци.

Веднъж задействана, пермакултурата се развива естествено, осигурявайки храни и други продукти с все по-малко труд и енергия. При нея се обединят няколко култури, например царевица, тиква и боб, като добивите могат да надхвърлят два-три пъти тези при монокултурното отглеждане на всяко от растенията.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

This poll is no longer accepting votes

Смятате ли, че масовите назначения без конкурс в бордовете на държавните фирми трябва да продължават?

Подкаст