Потопите у нас са очевиден резултат от нечие престъпно безхаберие, но по правило за тях виновни няма. Няма и наказание. Удавените – удавени, животът продължава за живите. И така – до следващия потоп.
Спомняте ли си проливните дъждове в началото на август 2007 година? Тогава стихийните водни потоци отнеха осем човешки живота в Цар Калоян – едно забутано градче по пътя между Русе и Варна, за което преди този ад мнозина българи дори не бяха чували. Над 1000 бяха потопените имоти, щетите се изчисляваха в милиони. И там имаше сринати къщи, наводнени ниви, лозя, градини. Месеци наред в селището миришеше на смърт – и в пряк, и в преносен смисъл. А некролозите, вече пораздърпани и изсветлени, се веят по стоборите и досега.
Тогава бяха образувани не едно, а цели девет досъдебни производства срещу неизвестен извършител – за умишлено убийство и за причиняване на наводнение, за да се разкрият истината и виновникът за толкова много погубени животи. Въпреки че всички знаеха, че „голямата вода“, отнесла половината селище, е дошла не от проливния дъжд, а от два прелели и буквално изтърбушени след стихията микроязовира. След близо година разследване, след разпити на над 800 свидетели и множество изготвени експертизи и деветте производства бяха прекратени. А виновни не се намериха.
Години по-късно пострадали от наводнението се опитваха да си търсят обезщетения за вредите по гражданскоправен път. Само че и там удариха на камък и загубиха делата. Защото така и не се разбра кого трябва да съдят: общината ли, която не е контролирала изправността на язовирите си, или наемателите им. Или може би пък държавата, в лицето на така нареченото „бедствено министерство“, което все още съществуваше тогава? Съдебните решения обаче приключваха неотменно с мистични констатации: „Доколкото се установи, че причинените в имота на ищците имуществени вреди са следствие на непреодолима сила, а не на действия или бездействия на лица, на които ответникът е възложил определена работа, се налага изводът, че липсва причинно-следствена връзка като елемент от състава на иска за непозволено увреждане. Претенцията се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена“.
Още през 2008 г., месеци след бедствието в Цар Калоян, окръжният прокурор на Разград Огнян Дамянов предупреди, че има огромна яма в нормативната база, уреждаща стопанисването на водоемите, и че е абсурдно контролът върху тази дейност да извършват седем министерства, което на практика е равнозначно на абсолютна безотговорност. Още повече че, както се оказа при разследването, експерти от БАН още години преди бедствието в Цар Калоян са установили, че двата микроязовира, които го потопиха, имат дефекти – всъщност затова и язовирните им стени просто са рухнали по време на проливния дъжд. Никой обаче не ги чул. Нищичко не се промени и след като осем души загинаха.
Затова никой не се учуди, че пет години по-късно, през март 2012 г., в хасковското село Бисер загинаха 11 души. И тогава, напук на „строгия“ контрол, упражняван от десетки държавни и общински ведомства, пак проливен дъжд успя да скъса стена на язовир, след което изтърваната водна стихия помете всичко по пътя си – къщи, хора, ниви. Още на другата сутрин в селцето се изсипаха куп министри и депутати, придружени от два пъти повече телевизионни камери. Но пак никой не каза кой носи вина за трагедията.
И тогава прокуратурата в Харманли се самосезира и започна разследване за причините, довели до наводнението. „С оглед на обществената значимост на досъдебното производство, то е взето на специален надзор от Окръжна прокуратура-Хасково. Фактическата и правна сложност на случая са повод разследването да бъде възложено на екип от следователи“, съобщиха официално оттам.
Да не мислите, че виновните са вече осъдени? Нищо подобно. Разследването се забатачи и продължава и до днес, без да е стигнало до какъвто и да било резултат. След няколко месеца тупкане топката бе прехвърлена на военна прокуратура, защото съществуваше версия, че прелелият язовир е под командата на военните. От министерството на отбраната яростно отричаха и сочеха към общината. Явно са се оказали прави, защото след две години затишие, едва преди месец разследването на военните бе прекратено, а преписката, пратена обратно на цивилното обвинение – този път в Районната прокуратура в Пловдив. Тамошните прокурори засега пазят гробно мълчание. Гробно – в пряк, и в преносен смисъл, защото става все по-очевидно, че и от това разследване годно обвинение няма да излезе.
С голяма степен на вероятност можем да предположим, че същото ще се случи с делата, които прокуратурата вече образува след смъртоносните наводнения ввъв варненския квартал Аспарухово и след последната трагедия, потопила Мизия. Тази година беше техен ред да се превърнат в поредния зрелищен пример за анонимното бездушие, безотговорност, безхаберие и безнаказаност на чиновниците в държавата. Защото е почти напълно сигурно, че „неизвестният извършител“, срещу когото са образувани и тези преписки, ще си остане завинаги неизвестен. А делата типично по нашенски ще бъдат прекратени и ще минат в архив – така, както се случи вече с обвиненията за потопа в Цар Калоян и както се очаква да стане с делото за прелелия язовир в с. Бисер.
А ние ще продължим да треперим кога и къде ще се излее следващият потоп. След който заедно с магистратите и с поредните управляващи ще започнем да отброяваме удавниците…
