ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

Все по-опасно разединени

Тълпа разделена от светкавица - брой 10 (1130)

Националният празник би трябвало да бъде по-особен ден. Не заради официалните ритуали „по издигане на знамето” и дипломатическите приеми, нито заради патетиката, с която политиците ни заливат от медиите. А защото е ключов елемент от националната идентичност, изразяващ връзката между минало, настояще и бъдеще. И още нещо – може би най-същественото: въпреки че със сигурност за всеки българин има поне един по-важен и скъп ден в годината, това е денят, който би трябвало да бъде най-важен за всички нас като общност. Ден, който в някакъв смисъл обяснява защо сме и искаме да бъдем заедно – сплотени, солидарни и насочени към постигането на обща цел.

Да се създаде и предаде чувството за такава обща насоченост не е лесно, това е може би най-важната мисия на елитите на нацията. Около Трети март (впрочем, както и през цялото останало време) обаче нашите елити не се занимават с подобни дреболии. Те имат други, по-значими задачи. Но, както подобава на днешното ни състояние, дори в това не са единни. Една част от тях ни засипват с

патос, захаросан и дрънчащ на кухо

с безсъдържателни и исторически неверни излияния. Дежурният пример е българският президент, в който определено бушува неосъществен читалищен самодеец. Ето само един цитат от словото на държавния глава: „Днес българите заставаме като един … Трети март е онази паметна дата, на която България се завърна на картата на Европа. Свободните българи са тръгнали редом с най-демократичните и прогресивни нации”. (Възниква въпросът редом с кои „демократични и прогресивни нации” – тези, които разкъсаха Санстефанска България ли?) В този дух продължават повечето политици, независимо на кой площад и пред кой паметник държат речите си, без да съзнават, че самите те представляват най-яркото и видимо опровержение на собствените си приповдигнати слова.

През няколкото празнични (по-точно е да се каже почивни) дни чух само едно обръщение, в което наред с дежурния словесен баласт имаше няколко много верни, важни и тревожни думи. Изрече ги този, от когото (поне до неотдавна) не сме очаквали да ги чуем – министър-председателят Борисов: „Ние, българите, днес повече от всякога имаме нужда от смирение и помирение”. Не е толкова важно дали премиерът наистина се е смирил, или играе роля, същественото е, че единствен се докосна до същността на големия ни проблем. Другата част от елитите обаче чака с нетърпение да наближи националният празник, за да излее потоци от негативизъм с една-едничка цел – да обяви, че този празник не е никакъв празник, че той е пъклено творение на ретроградни сили и се почита само от по-лошата част от българите – необразованата, изостаналата, непоправимо робската. През последните години Трети март се превърна в момент, когато се изричат

най-отровните думи на омраза и презрение

дълбаещи все по-трудно преодолими пукнатини в нашето и без това изтерзано национално самосъзнание.

И този път не ни се размина – един кратък преглед на медиите, най-вече на интернет сайтовете и блоговете, показва значителен брой публикации, които сякаш са посветени на историческа дата, на която сме били поробени, а не освободени (вярно е, че една част от авторите съвсем открито и с чувство на гордост твърдят именно това). Хора, които имат самочувствието, че са каймакът на нацията (и са боготворени от други със същото самочувствие), ни втълпяват назидателно, че на тази дата няма какво да се празнува, разкриват сензационни „митове и истини относно нашето освобождение”, пренаписват епизоди от историята или ги тълкуват според днешната политическа конюнктура. И всички до един го правят с претенциите, че ни отварят очите за историята и ни сочат единствено правилния начин да се учим от нея.

Тази отровна активност обаче не се задоволява с миналото и историята за него. Някои като че ли нарочно чакат да дойде националният празник, за да подчертаят линиите на разделение в нацията и дори да съчинят несъществуващи такива. Те настървено громят американските правила на „политическата коректност” и с удоволствие ги нарушават, но са забравили

българската притча за злата дума

раните от която заздравяват по-бавно, отколкото причинените от удар с брадва.  

И лицемерната еуфория, и съзнателно премерените думи на отрицание имат една и съща основа и една и съща болезнена, но в същността си полезна функция. Те индикират колко дълбоко сме разделени в двата най-важни стожера на нацията – националната идентичност и визията за желаното бъдеще. Бедата е не просто в това, че имаме различни виждания за миналото и корените си, или относно интерпретацията на историческите събития, а най-вече в желанието да се използва историята като инструмент, с помощта на който една част от българите се стреми да наложи днешно и утрешно превъзходство за сметка на принизяването и унижаването на останалите. Голямата опасност е, че

опасните игри с миналото

се прехвърлят върху настоящето и бъдещето; рискованите исторически аналогии се превръщат в подвеждащи ориентири за дългосрочни решения, които могат да съсипят съдбата на идващите поколения и дори да поставят под въпрос съществуването на нацията.

Не знам дали призивът на Бойко Борисов за смирение е искрен, но няма спор, че е много навременен. В българския политически, обществен, интелектуален живот се натрупва опасна доза взаимно отричане, нетърпимост и омраза, които в един момент могат да направят съвместното ни съществуване ако не невъзможно, то поне фиктивно. Този процес трябва да бъде преустановен навреме, защото може да достигне точка, откъдето няма връщане назад.

Ескалацията на нетърпимостта и взаимното стигматизиране може да бъдат илюстрирани най-лесно с употребата на все по-силни етикети, които скоро ще достигнат възможния предел. Обърнете внимание колко често вече се използват обвинения в

„национално предателство” и „държавна измяна”

квалификации като „пета колона”, „агенти на колонизаторите”, „рубладжии и доларджии”, разделения на „мозъци” и „задници”, на „евроатлантици” и „евроазиатци”. А когато словесният арсенал е изчерпан, тъй като просто няма по-силни думи, идва ред на действията. Не е задължително да започнем да се избиваме взаимно, за малка, бедна и изчезваща нация като нашата е „достатъчно” да откажем да си сътрудничим, да обединяваме усилията си, в крайна сметка да започнем да съществуваме в паралелни, но умиращи светове.

Трудният въпрос е: как

да спрем разпада на връзките в обществото

и да започнем да градим съзнание и поведение на общност. Доскоро мнозина смятаха, че е достатъчно просто да се затвори страницата на миналото и ни даваха пример с други нации с още по-проблемно минало, които са успели да го направят. За това обаче е твърде късно – защото междувременно ние написахме още една глава от историята си като нация, главата на злополучния български преход. Героите на това повествование са с единия крак в миналото, но с другия в настоящето, образно казано, полуживи-полумъртви в публичния смисъл на думата. Или, както се е изразил класикът, „мъртвите държат живите”.

С ясното съзнание, че донякъде ще изпадна в противоречие с всичко казано дотук, смятам, че оплетеният възел на днешното и утрешното ни битие не може да бъде разплетен, той трябва да бъде разсечен с помощта на нова формулировка на

националната ни идея

през XXI и следващите векове, с ясно обозначаване на националните ни интереси, на които служи (а не които диктува) членството ни в международни съюзи. И най-вече –  с безкомпромисно освобождаване от измислените и анахронични разделения и противопоставяния и чрез сплотяване около ядрото на националната ни памет и идентичност, което все пак не подлежи на безпределно произволни интерпретации.

А всичко това може да бъде започнато (не казвам изцяло изпълнено) от нови водачи, които да ни кажат и покажат, че има в какво да вярваме и за какво да се борим.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Противоконституционна ли е мярката за отнемане на коли от пияни и дрогирани шофьори?

Подкаст