Александър Маринов
Поредният екшън в ромската махала на Самоков превърна един дребен местен рецидивист в национална медийна звезда. Нещо повече, прякорът му стана нарицателен за феномен, който съществува отдавна и се е разраснал до нетърпими мащаби – откровената криминализация на българската политика.
Някой би казал – нищо ново или чак толкова фрапиращо не се е случило. Купуването на гласове и въобще контролираният вот (което е престъпление по българския Наказателен кодекс) вече се приема като нормално явление и от партиите, и от избирателите, макар и обозначавано с евфемизма „директен политически маркетинг”. Както показват последните социологически изследвания, едва 14 на сто от българите смятат, че изборите у нас са честни. Според собствените им признания една четвърт от избирателите са готови да продадат гласа си, а сред най-бедните и етническите малцинства този дял е поне два пъти по-висок.
Също така не от вчера думата
„политик” у нас е синоним на „престъпник”
т.е. високопоставен човек, облечен във власт и недосегаем за законите, валидни за простолюдието. Персоните от този тип, срещу които започва някакво разследване, са единици, а реално наказаните се броят на пръстите на едната ръка. Както показват и събитията от последната година, пешкира опират дребните риби и дори те да получат някаква присъда, висшестоящите им патрони остават чисти като детска сълза, позволявайки си наглостта дори да парадират с това. Част от политиците даже съзнателно се движат по ръба на закона, злоупотребявайки с имунитета си за целите на криворазбрана реклама.
Но „феноменът Пиже” стана повод да се хвърли светлина върху едно ново измерение на криминализацията на българската политика – активното и повсеместно участие в изборната надпревара за публични длъжности на престъпно проявени лица, някои от които многократно замесвани в скандални афери, случаи на измами и насилие, разследвани и осъждани. Явлението изглежда труднообяснимо, защото дори българските партии и политици, които не страдат нито от особени скрупули, нито от кой знае каква разсъдливост, би трябвало да си дават сметка, че подобни скандални кадрови решения трудно могат да останат скрити. В една малка държава, в епохата на интернет и социалните мрежи, на всичко отгоре – на местни избори, когато повечето от кандидатите са локално познати, всичко лъсва веднага. Тогава – защо се прибягва до подобни на пръв поглед самоубийствени политически актове?
Именно правдоподобните отговори на този въпрос очертават драматичната степен на дегенерация на българската политическа класа и въобще на партийно-политическата ни система. Преди всичко е необходимо да се отчита, че издигането на лица, осъждани за престъпления от общ характер, за кандидати на повечето партии не е ирационално решение. То е резултат на пресметливо претегляне на ползите и загубите, като, очевидно, според партиите първите надделяват. А оттук следва друг въпрос –
с какво криминално проявените са толкова ценни
за партийните машини? Обяснението е колкото ясно, толкова и тревожно – драстично нараства значението на престъпните средства за печелене на избори (купуване, изнудване, физическо насилие срещу избиратели и кандидати на съперниците, фалшификации и други измами), поради което и в тази област се търсят „професионалисти”. Криминалните среди осигуряват много гласове, които партиите вече са неспособни да привлекат по нормален начин. Поради това политическата класа се вижда принудена да се обвърже с тези среди и става зависима от притежавания от тях незаконен електорален и финансов ресурс. В отделни случаи, когато става дума за по-разумни престъпници, самите подземни фактори предпочитат да не излизат на светло и да инкасират печалбите си индиректно, но общата тенденция е все по-нагло да напират към постове във властта. Което също е индикатор на критичен ръст на усещането за недосегаемост.
Най-типична в това отношение е безпардонната употреба на
„черния кадрови ресурс” от страна на ДПС
В изпълнение на крайно опасната (и за него и за обществото като цяло) стратегия за обсебване на ромския вот в райони, където никога не е имало влияние, движението съвсем открито, да не кажем нагло, залага на кандидати от типа на Пиже, че и с доста по-смущаващи прегрешения. В някои случаи на преден план са поставени близки родственици на такива лица, но замисълът и целта са същите. Какво в ДПС смятат, че ще спечелят с подобни кандидати, например, в някои от районите на столицата, остава загадка, но самият факт, че го правят, е достатъчен сам по себе си. Да не говорим за опитите за обяснение на скандали като този с Пиже, които показват или голяма глупост, или голямо нахалство. Да се твърди, че самоковският рецидивист е включен на челна позиция в листата, за да бъде превъзпитан, е също толкова нелепо, колкото и твърдението на ръководството на ДПС, че не е било информирано, като се има предвид, че движението прилага железни процедури на проверка и контрол над кандидатите си.
Тази опасна тенденция е възможна не само поради тежкия упадък на политиката и израждането на политическия елит, а преди всичко поради (без)участието на държавните институции и пасивността на партийните членове и симпатизанти. Ясно е, че ако партийните ръководства продължават да не носят никаква отговорност за лансиране на подобни скандални кандидати, това ще ги поощри да продължат в същата посока. Дори да става дума за присъда за неумишлено престъпление (какъвто е случаят с кандидата на Реформаторския блок за кмет на Варна), неприемлив е самият факт на опита да се прикрие този факт, особено ако ръководителите на коалицията наистина са знаели. Не по-малка вина обаче носят и тези партийни активисти и членове, които са допуснали подобно поведение или го оставят без последствия.
В крайна сметка българските политици вероятно не си дават сметка за мащаба на щетите, които сами си нанасят. Може да се спори дали има „дъно” за пропадането на доверието в политиката, но задълбочаването на този процес има и други, на пръв поглед невидими последици. Разрушаването на последните останки от уважение към институциите и падането на задръжките навлизат в нова, крайно опасна фаза. Младите поколения, и без това израстващи в тежка социално-икономическа и токсична морална среда, стават все по-готови да следват грозния пример на мнозина, облечени във власт – че не е важно какво правиш, а как да избегнеш полагащото се наказание. Всекидневните тежки инциденти, породени от липса на елементарно уважение към правилата и способност за самоконтрол, в които все по-често главни „герои” са младежи и дори деца, са само един от отровните обществени плодове на криминализацията на политиката и публичната власт в България.
