Плесницата, която Жан-Клод Юнкер деликатно изплющя по българските управляващи снощи, би трябвало дълго време да звънти в ушите им! Можеше и да е така, ако политиците у нас не бяха толкова дебелокожи. Или, както е казал народът – ти го плюеш, той се прави, че дъжд вали.
Да припомним: Председателят на Европейската комисия заяви официално снощи, че ще прекрати механизма за наблюдение върху правосъдието и вътрешните работи на Румъния, преди да направи това за България, заради разликата в резултатите на двете страни.
С други думи, оставаме твърдо последната дупка на кавала в Европейския съюз и вече единствената държава, която има нужда да бъде надзиравана, почти десет години след приемането си в Общността.
Вече почти отвикнахме да се сравняваме със Западна Европа и да се чудим защо взимаме дванадесет пъти по-ниски заплати от Дания, например. Но, драстичното ни изоставане от съседна Румъния, чието споменаваме до неотдавна предизвикваше само пренебрежение у нас, надминава всички очаквания за безхаберие на българските управляващи!
За моето поколение фактът, че дишаме прахта на румънците е особено болезнен. Защото години наред все пак имахме някаква егоистична утеха, че колкото и да сме зле, все пак има някъде в Европа и по-зле от нас.
Радвахме се в края на 1989 г., че кървавите събития в Букурещ и Тимишоара, не се случват у нас. Притеснявахме се в началото на 21 -ви век, че сме закачени за слабата Румъния и това може да ни попречи за навременния прием в ЕС. А сега, изведнъж през 2016 г. Европа ни казва право в очите: Румънците са ОК, от вас нищо не става!
Впрочем, когато стане дума за Румъния, често в съзнанието ми изниква далечен детски спомен от началото на 80-те години. Влизам с татко в магазин на българското Черноморие, близо до плажа. Както в повечето търговски обекти по времето на соца, в него няма нищо особено – някакви поясчета, няколко кофички, лопатки и най – обикновени пластмасови играчки. В същото време, в магазина влизат друго дете с баща си. Малгучанът ахва и възкликва нещо на румънски, сочейки скромния асортимент, явно никога невиждал подобно изобилие. Малко, по-късно питам баща си толкова ли са зле в Румъния и той ми разказва страховити истории за това как там магазините са абсолютно празни, има само обикновени бисквити, страната тъне в мизерия, нямат дори пълна телевизионна програма и затова гледат българската.
Това беше представата ни за Румъния преди 30 години, никога не ни е и идвало на ум някога въобще да се сравняваме със северната ни съседка. Стремежът ни тогава беше да настигнем другите, по-напреднали европейски страни, сравнявахме се с чехи, с унгарци.
А българските управляващи направиха така, че години по-късно да мечтаем да сме румънци. В духа на модерните рекламни послания, може да възкликнем: Благодаря на родните политици, че превърнаха страната ни в сиромаха на Европа! Така вече, където и да отидем, ни се струва хубаво!
