Александър Маринов
По снагата на левицата изби истински обрив от мераци за лидерския пост. Вече са номинирани 28 души, а са проведени малко над половината общински партийни конференции. Ако нещата вървят със същия темп, кандидатите за "партийния Олимп" може да достигнат трицифрено число. Това няма да е нелогично, ако съдим по списъка на досега заявените.
Би могло да се приеме, че изборът на ръководство на една партия си е нейна вътрешна работа. Но тъй като това е най-старата и най-голямата опозиционна партия в България, процесът неизбежно има и по-широко обществено отражение, включително защото възпроизвежда болестни симптоми на цялата партийно-политическа система в епохата на т.нар. демокрация.
Първо, нездравото роене на "кандидати за политическа слава" в БСП е просто огледално явление на преобладаващия автократичен модел на българските партии (погрешно наричан "лидерски", тъй като повечето управители на едноличните партийни търговски дружества са на космическа дистанция от елементарните критерии за лидерство). Ако в повечето от тях
никой освен Него/Нея
(днес Борисов, Кунева, Кънев, Сидеров, Първанов, Дончева, преди Костов, Сакскобургготски, Доган) не може дори да дръзне да си помисли да се кандидатира за председател, при социалистите практически всеки си мисли, че може да го направи и го прави. Без значение на качествата, приносите и репутацията си и при положение, че част от кандидатите нямат дори регионално, да не говорим за национално политическо присъствие.
Второ, в продължение на горното няма как да се пропусне, че голяма част от номинираните блестят единствено с впечатляващи изборни и други политически провали или с публични скандали. Самата мисъл, че може да бъде направена и приета номинация, след като номинираният е превърнал една общинска или областна организация в треторазрядна и напълно пренебрежима политическа величина, е достатъчно показателна за манталитета, обхванал БСП. Особено като имаме предвид, че повечето от претендентите се кандидатират не за пръв път, а някои са
кандидати откакто се помнят
но резултатът винаги е един и същ.
Трето, пороят от номинации и най-вече механиката на инициирането им води към констатацията, че най-добре организираната навремето партия е напълно проядена от лобистки и групови интереси. Предварително режисираната активност на малки групи от зависими хора не среща никаква критична преценка и съпротива от страна на отдавна престаналите да водят някакъв общностен живот партийни организации. Проблемът не е в това, че всеки може да си организира да го номинират за каквато и да било позиция, а че никой не го поставя на мястото му.
Четвърто, не е трудно да се установи, че целият този порой от номинации (съпроводени от загадъчно мълчание на номинираните) представлява – с няколко изключения – елементарна схема на
търговия с вътрешнопартийно влияние
цяляща да подготви следващия кръг от пазарлъци за партийни постове, депутатски места и политически гаранции за икономически сфери на влияние. Планът е ясен – разпиляване на гласовете, избор на втори тур, а там – по познатата логика "аз на теб, ти на мен".
Пето, прави впечатление странното поведение на ръководството на партията, което коментира лидерския обрив не като тревожен симптом на остро вътрешно заболяване, а като умилително зачервени от игра детски бузки. Наистина днес е трудно да се каже открито истината, след като е била системно премълчавана персоналната отговорност на мнозина от номинираните за катастрофалните изборни резултати на национално и местно равнище. Впрочем неадекватността на самооценките отдавна е голям проблем на ръководството на левицата – например отново бе подета старата песен, че БСП била единствената партия, която "повишавала общественото доверие към себе си".
Шесто, цялата история се развива като нискокачествен турски сериал, в резултат на което БСП става за смях и дава сериозни доказателства за ширещото се мнение, че е формация с пренебрежимо влияние и отмиращи функции. Не е случаен фактът, че най-живо внимание привличат догадките
в чий придатък ще се превърне левицата
при един или друг вариант на лидерското състезание – на АБВ, ГЕРБ, ДПС или на някой икономически кръг.
Ако се абстрахираме от тези болестни вътрешнопартийни процеси най-големият проблем несъмнено е липсата на каквито и да било съдържателни послания на претендентите за "Позитано" 20. Мълчанието на номинираните е оглушително, защото потвърждава опасенията, че нищо ново и смислено не са в състояние да кажат. Познатата мантра, че партията е силна и че е единствената опозиционна сила, гарнирана с примамливи обещания за скорошно връщане във властта, вече не може да заблуди никого. Бедата на БСП не е в това, че малцина вярват в способността й да се върне във властта, а че все по-голяма част от привържениците й (бивши и сегашни) нямат никакви илюзии по въпроса как ще употреби тази власт.
Независимо от целия този панаир, както лагерите на претендентите, така и вероятните сценарии се разделят на две основни групи:
победа на статуквото или (формална) промяна
Засега водещите фигури в тези групи са Михаил Миков и Корнелия Нинова, но в зависимост от хода на пазарлъците в предстоящите седмици "търговците на влияние" могат да се ориентират и към друг кандидат със сериозни шансове (и оферти). Между Миков и Нинова няма (или поне на този етап не са обявени) съществени политически различия, при все че действащият председател се стреми да се идентифицира с възприетия след оттеглянето на Станишев "ляв курс" (оставащ като цяло в сферата на словесната еквилибристика), а Нинова се представя като по-прагматичен политик, привърженик на принципа "Цветът на котката няма значение, стига тя да върне БСП във властта", или, както днес е модерно да се казва "няма ляви, няма дясни" (може би с уточнението "има само наши и ваши"). Единственото съществено разминаване между двамата е (макар да не е заявено публично), че оставането на действащия председател ще направи малко вероятно сближаването с АБВ и обща кандидатура на президентските избори, докато Корнелия Нинова печели част от подкрепата си именно в резултат на внушението, че ще инициира
консолидиране на разнебитеното ляво
От друга страна, това обстоятелство дава повод на противниците й да я критикуват като "човекът на Първанов", включително поради очевидната подкрепа за нея от лобито на бившия президент в партията.
При липсата на изгледи за съществена промяна в политиката на БСП независимо от изхода на лидерската битка е малко вероятно да настъпи съществено подобряване на политическата й кондиция. Упадъкът продължава и става все по-вероятно на предстоящия президентски вот да видим римейк на повечето двубои от местните избори – балотаж без участието на кандидат на БСП.
