Отношението на властта към дребния и средния бизнес у нас е като към своеволен мияч на стъкла на софийски светофар. Можеш да се отнесеш с него както искаш, преди да се смени светлината на светофара.
Първо. Можеш да пуснеш чистачките, да го напсуваш и нариташ, ако не те кефи.
Това – преносно, а реално става дума за административно закриване.
Какво иначе стои зад заканата да бъдат затворени сайтовете за споделено пътуване? Този бизнес, плод на гражданска самоорганизация, пречи на раздрънканите автобуси на Столарски да се влачат по пътищата на родината.
Споделеното пътуване носи удобства за пътниците, докарва икономии, гарантира коректност и точност. И все пак не е автостоп! Но явно, че доброволно организиралите се спътници нямат право на това. Че не е търговска тази дейност – не е, защото пътуващите си поделят бензина, те не плащат дори за амортизацията на колата, камо ли печалба за собственика й. Но държавата ще го закрие, защото няма данъци от него, няма и контрол – и оттам: няма и база за чиновнически рушвет. Затова – смърт.
Както затриха и "Юбер", макар че там имаше известен морален хазарт с плащането на данъците.
С безмитните оператори стана нещо подобно. Свръхфискални мерки направиха безмитните обекти най-контролирания бизнес у нас и така на принципа на бумеранга властниците загубиха възможността да си "джиткат" с тях. И когато Центърът за изследване на демокрацията услужи на Турция през Америка, като обвини дюти-фритата в контрабанда (а публичната тайна беше, че тя минава през азиатските контейнери), властта закри тези обекти. За да може сега по южната ни граница от турска страна да има огромни безмитни молове и магазини, както и бензиностанции, а ние "да лапаме мухите".
Второ. Можеш подигравателно да окрилиш порива му, а след това да не му платиш договореното или очакването.
Производството на зелена енергия беше европейската гордост на България. И европейското падение, защото там се навъдиха само осведомени олигарси и близки до властта фирми. Достигнахме дял на тока от слънце, пет години преди да ни го искат от Брюксел. Гарантирахме най-високите цени, навъдихме огромна корупция. И когато цената на тока взе да скача заради това престараване, единственият шанс, който властта видя, беше 20% такса върху този бизнес. Бой по каската! Никой не се замисли как този бой ще се отрази на бизнес плановете и на проектното им финансиране от банките.
Третият случай на светофара е пределно ясен. Имаш си любим мияч, той се старае повече от необходимото, а ти му плащаш неочаквана сума. Срещу пълна лоялност. А когато решиш, че нещо шикалкави и не лъска както преди или пък пречи на движението, за което светофарното общество те псува – шут.
Публична тайна е, че в България почти няма проспериращ бизнес, който да не работи с държавни поръчки, защото парите и реализацията на продукцията зависят основно от държавата. Икономиката, клекнала пред портите на властта да чака къшей хляб от държавната трапеза – за нея ли става дума? Защото тя е преобладаващата. Огромната част от т.нар. бизнеси у нас не извършват сделките си в частния сектор (бизнес с бизнес или с краен потребител – бел.а.), а с лакти си проправят път към държавната хранилка. Е, в такъв случай – ако един не става, заменяш го с друг.
