Още с първите си броеве, излезли през април в далечната 1993 г., вестник "БАНКЕРЪ" постави във фокуса на своето внимание основните финансови и икономически проблеми на България. И продължава вече четвърт век да заема по тях ясна и категорична позиция. Има и друго: Може да звучи нескромно, но поне в 90% от случаите вестникът беше на правилната страна.
Още в бр. 2/1993 г. анализаторът Трайчо Трайков, който по-късно, в правителството на Симеон Сакскобургготски, стана министър, се заема с разчепкването на един от най-болезнените въпроси на българския преход – въведения от първото правителство на социалиста Андрей Луканов мораториум върху обслужването на външния дълг на страната. В своя материал Трайков констатира, че "Луканов изненада кредиторите, а те – Българската външнотърговска банка (БВТБ), която по-късно бе преименувана на БУЛБАНК, а след приватизацията й стана част от групата на италианската "УниКредит".
Вестникът се позовава на изявление на тогавашния заместник-министър на финансите Светослав Гаврийски, който бие тревога с информацията, че "около 100 млн. щ. долара са били прихванати от сметки на БВТБ в чужбина. Става дума за пари, които са се намирали по кореспондентски сметки зад граница, в банки от Лондонския клуб на българските кредитори, и които са били засегнати от мораториума върху обслужването на външния дълг на социалистическа България. Накрая вестникът уточнява, че "са били прихванати средства в полза на наши износители, както и частни преводи в размер на стотици хиляди долари". Което драстично разширява кръга на пострадалите от мораториума.
Днес може да звучи дори еретично, но по онова време Светослав Гаврийски прави и друго важно уточнение за състоянието на самата БВТБ – това е една сграда и няколко маси със столове…
Звучи доста скандално, песимистично и унило, нали! Но такава е била представата на един финансов заместник-министър за най-голямата днес банка.
Темата за БВТБ има продължение и в бр. 7/1993 г. на в. "БАНКЕРЪ". Изданието цитира бившия премиер Андрей Луканов, който казва: "Не българският, а своя дълг не изплати БВТБ…", което е интересен възглед върху причините, довели до кризата с неплатежоспособността на повечето от родните държавни трезори по онова време. И което задава всъщност и важния въпрос: "Защо държавата не фалира по онова време тези трезори, а с операцията "ЗУНК", преобразува корпоративен дълг в държавно задължение?" И защо Андрей Луканов лично обяви по телевизията този мораториум, а не тогавашният председател на БВТБ?
Тази тема, както и хроничните валутни проблеми на страната остават сред водещите теми на вестника и през следващите четири-пет година, когато БНБ провеждаше необяснимо защо политика на плаващ валутен курс. Става дума за период, през който периодичните надзорни и валутни кризи разтърсваха из основи и без това болната от 45 години "планов социализъм" българска икономика.
"Левът е неспокоен", констатира в бр. 5/1993 г. в. "БАНКЕРЪ" и уточнява, че "фиксингът на Централната банка е скочил с 14 стотинки само за една седмица при прилични обеми на търгуваната на валутния пазар зелена валута. Става дума за 53.7 млн щ. долара, които са били купени от БНБ през тази седмица срещу 63.9 млн. долара, които са били продадени. Което говори за значителен дефицит, който няма как да бъде покрит в условията на дълбока криза в произвеждащата икономика – промишленост и селско стопанство, свиващ се износ и нарастващ внос. Впрочем дефицитът по текущата сметка не е нищо повече от обърнат на 180 градуса бюджетен дефицит – или, казано по друг начин, това е разликата между онова, което сме произвели и онова, което сме изяли в условията на една все още нераздържавена икономика и силно либерализиран внос, плюс повсеместна заетост на населението в държавния сектор.
Месец по-късно, в бр. 13/1993 г. вестникът дава думата на тогавашния управител на Централната банка професор Тодор Вълчев, който пледира за въвеждането "на банкова регулация на валутния курс“ и признава за наличието на дълбоки разногласия в управителния съвет на БНБ по онова време относно решението как да се излезе от валутната криза.
Проф. Тодор Вълчев обяснява, че търговският баланс на страната остава отрицателен за първите пет месеца на 1993 г., като БНБ се старае с умерени покупки на валута да поддържа разменния курс около сегашното му равнище – над 26.5 лв. за долар. Но точно тук възникват и големите разногласия в управителния съвет на Централната банка. Първата теза, отстоявана в него, е от Емил Хърсев и се свежда до провеждането на абсолютно пасивна валутна политика от страна на БНБ. Тоест Народната банка да остави валутния курс на милостта на пазарните стихии, които имат склонността да го регулират напълно, ако БНБ не продава или не купува валута. Така – със своята промяна, валутният курс щеше да изчисти всички дисбаланси в икономиката и ще осигури възможност за по-бързо икономическо възстановяване.
Другата теза, която е напълно противоположна на първата, звучи така: Централната банка трябва да съдейства със своите инструменти на паричната политика за умерено покачване на валутния курс в перспектива за да се насърчава износът на страната и да не се допускат значителни пазарни флуктуации. Като тази курсът отначало да започне бързо да пада, а след това също толкова бързо да се качва, на моменти дори с експлозивна скорост. Принципен привърженик на тази политика е и управителят на БНБ, сочи "БАНКЕРЪ".
Темата е продължена в бр. 5/1994 г. с материала "Доларовите интервенции не стигат за подпомагане на лева", посветена на първите резултати от прилагането на "джентълменското споразумение" между Централната банка и дилърите на валута, с което се въвежда "де факто" и без публично оповестяване някакъв вариант на валутния механизъм "Змия в тунела". Според това споразумение занапред ще се допуска единствено отклонение от централния валутен курс за деня от плюс/минус 0.2 лв. нагоре или надолу. Това административно решение обаче доведе до пълно изкривяване на пазара и до относително блокиране на валутната търговия. Купувачите на долари и на марки бяха напълно доволни от този механизъм и купуваха чуждестранни пари с голяма охота, докато продавачите избягваха да оферират, защото бяха недоволни от тази система и очакваха в близко бъдеще нещата да се променят отново.
Колкото до търговските банки, то по думите на Асен Друмев – председател на ДСК тогава, това е било една добра идея, целяща да се избегне възникването на взривоопасна и скокообразна промяна на валутните курсове.
По-късно, през есента на 1996 г. – зимата на 1997 г., напълно ще се докаже и една уж шеговита фраза на Любомир Филипов, който през 1993 г. бе член на УС на Централната банка и шеф на управление "Левови операции", който пред вестник "БАНКЕРЪ" отбеляза: "Белите пари за черни дни са зелени!" Само че горчивината от "Виденовата зима" напълно изчерпа хумористичния заряд от пролетта на 1993 година.
Впрочем от страниците на вестника управителят на Централната банка проф.Тодор Вълчев е удрял камбаната за тревога и по други въпроси. В бр.25/1993 г. той поставя под съмнение "дисциплината на капиталовия пазар, която се влошава". Основание за това бе т. нар. тайна емисия акции на ТБ "Биохим", която прерасна в един от най-големите скандали в кредитната ни система по онова време. "БНБ няма информация за емитирани временни удостоверения и за записани нови акционери" – заявява гуверньорът пред изданието и допълва, че е чул, че членове на борда на директорите на Банковата консолидационна компания (БКК) са видели две такива удостоверения. "Но не е ясно дали става дума за емисията от 80 до 160 млн. лв., или за емисия до 600 млн. лева", уточнява още гуверньорът.
През цялата 1994 г. темата за "Аферата Дорон – Биохим" продължава да заема водещо място сред публикациите на вестника. В бр. 3/1994 г. е публикуван материалът "След първия провален съвместен опит изчезва желанието за втори" с надзаглавие – "Дорон и "Биохим" няма да правят обща банка". Става дума за оценка на различни публикации, че ТБ "Биохим" и Делян Дорон ще правят съвместна кредитна институция. Причина за появата на тези слухове бе регистрацията в съда на фирмата Финансова инвестиционна международна компания (ФИНКО) с уставен капитал 40 млн. лева. Нейни учредители с по 20% от капитала са ТБ "Биохим" и фирмите МАКСКОМ, "Балкантранс – Сотирови и Сие" и "Инкер-С" с представител Делян Дорон. Следват и други акционери с по-малко дялово участие – фирмите "Колонел", "Дарко" и "Катон" ООД , както и четири физически лица – Белослава Стоянова, Явор Камбуров, Камен Илиев и Кирил Воденичаров.
След като излага тези факти, вестник "БАНКЕРЪ" задава съвсем ясен въпрос: " Ще продължи ли да съществува "толкова уязвената връзка Дорон – "Биохим", или не"? Впрочем изданието не пропуска и следващото питане: "Как ще стане набирането на записания капитал на ФИНКО АД?"
Според възприетата от учредителите схема търговският трезор ще трябва да внесе своя дял от уставния фонд незабавно и в пълен размер, докато останалите акционери ще трябва да направят това на части и – забележете, в продължение на следващите три години. Нещата загрубяват още повече, защото на проведеното общо събрание на акционерите на ФИНКО АД на 20 януари 1994 г. фирмата на Делян Дорон – "Инкер-С" е напуснала тази учредена само преди половин година инвестиционна компания. Причината за оттеглянето на Дорон е неясно формулирана: "морални и материални щети, които банката му е нанесла", както и присъдените му за плащане дължими адвокатски хонорари за провалени сделки на ВАНДИМЕКС и "Дорон-Д" след запор на "Биохим".
В бр. 33/1994 г. в. "БАНКЕРЪ" пръв отбелязва, че Софийският районен съд е уважил иск на БНБ срещу ТБ "Биохим" и е обявил за незаконносъобразно увеличаването на капитала на трезора от 80 до 600 млн. лева. Това решение на магистратите обаче не дава автоматично право на "Биохим" да регистрира в съда друго увеличение на капитала си – до 160 млн лева. Една финансова инжекция, която БНБ вече е разрешила. Председателят на "Биохим" Борис Митев обяснява пред в. "БАНКЕРЪ", че "изпратихме в съда на 15 август искане да бъде вписано увеличението на капитала до 160 млн. лева", което като действие не противоречи на решенията на УС на БНБ.
Аферата около увеличаването на капитала на ТБ "Биохим" има и две други продължения. Първо, за да не допусне занапред други подобни афери като тази с "Биохим", Централната банка решава да наказва онези влогонабиращи институции, които не представят в срок в БНБ актуални списъци на своите акционери, притежаващи ценни книги с право на глас в общите им събрания. В бр.21/1994 г. вестникът сочи, че след 1 юни 1994 г. ще бъдат налагани сериозни санкции на онези банки, които не са представили в уговорения срок информация за своите акционери с право на глас в общите им събрания.
И все пак нарушителите има и част от тях действат на принципа – "не ми пука от нищо". И понеже тези трезори не са никак малко, БНБ решава да преценява дали става дума за обикновена небрежност, или за високомерие към националния монетарен институт. Освен това в БНБ посочват, че трезорите трябва да представят в "Банков надзор" актуалния, а не първоначалния списък с акционери.
В Централната банка предполагат, че съществува определен страх сред ръководствата на държавните кредитни институции да не би правдивата информация за реалните им собственици да разкрие поредна дълго пазена в тайна банкова приватизация, извършена зад гърба на регулатора. Но според главния секретар на АТБ Иван Панчев най-вероятно става дума за професионална небрежност, а не за противопоставяне на решение на УС на Централната банка, което е недопустимо.
Второто продължение е свързано с личната съдба на Делян Дорон и на дилъра Илиян Шаматанов. След като прекарват две седмици в следствения изолатор на ул. "Развигор", те са освободени. Шаматанов е пуснат под парична гаранция, а Дорон – защото обвиненията срещу него са свалени.
Впрочем трудностите с осъществяването на адекватна надзорна политика върху опъващите се частни или приватизирани по онова време трезори не секват. В публикацията си "Циклон сгъстява облаците над Кристалбанк – бр. 10/1994 г., в. "БАНКЕРЪ" отбелязва, че "имената на три трезора – TSBank, Агробизнесбанк (АББ) и Кристалбанк, са вписани в прословутата "Бяла книга" за скритата банкова приватизация.
Според Върховния касационен съд увеличаването на капитала на АББ и на Кристалбанк е извършено незаконно. Например маданската банка дължи 80 млн. лв. (всъщност 42 млн. лв. плюс лихвите) на БЗК. Предричаше се, че Кристалбанк няма да намери пари, за да върне депозита на БЗК, но това не стана. Между двете кредитни институции бе договорен механизъм за разплащане, а и Кристалбанк започна да събира парите си от своите длъжници. Сумарният размер на необслужваните кредити на държавни предприятия към Кристалбанк достига сумата от 187 млн. лв., а от частни фирми – 294 млн. лева. Което е огромен паричен ресурс предвид неголямото балансово число на провинциалната влогонабираща институция.
И когато всички очакваха на хоризонта да просветне поне малко, нещата пак се объркаха за Кристалбанк: ДСК реши да изтегли своя депозит от 200 млн. лв., внесен в маданската финансова институция. И оттук нататък вече нещата за провинциалната банка станаха пределно черни и почти нерешими.И завършиха с нейния фалит, част от Голямата банкова криза на прехода.
Днес е лесно да анализираме и да оценяваме онези години. Тогава нямахме много опит, но имахме надеждата, че нещата ще се оправят. И все пак прелиствайки пожълтелите страници на в. "БАНКЕРЪ" от онези далечни години, можем да констатираме: с работата си в него ние живяхме в едно инфарктно време.
