Идеята за въвеждане на валутен борд в България не бе нито рецепта на МВФ от зимата на 1996 г., нито плод на разсъжденията на някакви десни икономисти – радикали, пръкнали се след 10 ноември 1989 година. Тя бе лансирана в самото началото на прехода от ръководената от Ричард Ран група експерти, подготвила т. нар. програма "Ран-Ът" през 1990 година. Принос имат и професор Стив Ханке и Курт Шулер в тяхната книга "Твърдост за българския лев: решението – валутен борд" от 1991 година. Но техните възгледи не бяха подкрепени нито от българските политици, нито от МВФ. Например Венцислав Димитров, Венцислав Антонов и Емил Хърсев бяха категорично против валутния борд.
Основната българска контратеза обаче бе патриотично–държавна: с въвеждането на паричен съвет ще се загуби суверенитет и ще се отнеме възможността за провеждане на дискреционна монетарна политика чрез влияние върху инфлацията.
Но истинската причина бе друга. Валутният борд не позволяваше да се финансира бюджетния дефицит чрез емисия на нови пари и така да се живурка, без да се правят болезнените, но необходими реформи. Икономистите от МВФ пък не си и представяха колко трудно ще е за правителствата и централните банки в повечето бивши социалистически страни да осигурят монетарна стабилност без валутен борд за един по-продължителен период от време. Тогава господстваше представата, че една бърза промяна в стила на т. нар. Вашингтонски консенсус – съгласие за шокова терапия и бърза приватизация на всяка цена, ще изключат нуждата от въвеждане на паричен съвет.
Днес почти всеки икономически грамотен човек разбира, че ако валутният борд бе въведен в България още в началото на прехода, нямаше да се сблъскаме с висока и много колеблива инфлация, с нестабилен валутен курс, с инфлационната обезценка на спестяванията, с високи и променливи лихвени проценти, с ниски нива на инвестиции и на спестявания. С една дума, с признаците на перманентната криза, обхванала България след 1991 г., и чийто връх бе фалитът на държавата през есента и зимата на 1996-1997 година.
В свое интервю след въвеждането на валутния борд през 1997 г. Ричард Ран спомена отново за своето предложение от 1990 г. и добави, че ако валутният борд е бил въведен пет-шест години по-рано, хиперинфлацията и масовото обедняване на българите са щели да бъдат избегнати.
Ако днес се запитаме кое наложи въвеждането на валутния борд на 1 юли 1997 г., ще отговорим ясно и категорично: това е провалът на макроикономическата политика на кабинета "Виденов", както и на паричната политика, провеждана през последните години от БНБ. Тя стъпваше върху два кита: извършване на редовни погашения по външния дълг на страната и отказ от ново стенд бай споразумение с МВФ.
Но дотогава имаше много време, а още в първите си броеве през април 1993 г., "БАНКЕРЪ" се зае да разчепква основните финансови и икономически проблеми на страната. Може да звучи нескромно, но поне в 90% от случаите вестникът беше на правилната страна и винаги се концентрираше върху корена на недъзите.
В бр. 2/1993 г. младият анализатор Трайчо Трайков, който по-късно стана министър на енергетиката, в първото правителство на Борисов, се зае да нищи въведения от първото правителство на Андрей Луканов мораториум върху обслужването на външния дълг на страната. Според Трайков "Луканов изненада кредиторите, а те – Българска външнотърговска банка (която по-късно бе преименувана на БУЛБАНК, а след приватизацията й стана и "Уникредит Булбанк").
По темата как бе натрупан дългът, в. "БАНКЕРЪ" публикува и доста мащабна позиция, изпълнена с фактология от икономиста Михаил Янакиев – един от първите изпълнителни директори на Банковата консолидационна компания (БКК).
Тогавашният заместник-министър на финансите Светослав Гаврийски пък би тревога от страниците на вестника, че "около 100 млн. долара са били прихванати от сметки на БВТБ в странство. Става дума за пари, които са се намирали по кореспондентски сметки в чужбина, в банки кредиторки от Лондонския клуб и върху които е сложена ръка непосредствено след въвеждането на мораториума върху обслужването на външния дълг на социалистическа България". Още тогава "БАНКЕРЪ" информира, че" "прихванатите средства са били в полза на наши износители, както и частни преводи в размер на стотици хиляди долари".
По онова време Светослав Гаврийски направи и друго важно уточнение за състоянието на самата БВТБ – това е една сграда и няколко маси със столове… Звучи песимистично, скандално и унило, но такава е била представата на един финансов заместник- министър за най-голямата днес българска банка след обявяването на мораториума.
Темата за БВТБ е продължена през годините и в бр. 7/1993 г. на "БАНКЕРЪ", например, е цитиран лично бившият премиер Андрей Луканов, който казва: "Не българския, а своя дълг не изплати БВТБ…", което е интересен възглед върху причините, довели до кризата с външния дълг. Друг е въпросът защо Андрей Луканов обяви лично по телевизията този мораториум, а не го направи например тогавашният председател на БВТБ или гуверньорът на БНБ?
Тази тема, както и хроничните валутни проблеми останаха сред водещите теми за вестника и през следващите четири-пет години на плаващ валутен курс. Става дума за период, през който периодичните валутни кризи разтърсваха и без това болното от "45 години планов социализъм" българско стопанство.
Впрочем наблюдателните индивиди отбелязваха една особеност на част от валутните кризи у нас. Те се случваха обикновено когато управителят на БНБ проф. Тодор Вълчев не беше в страната. Левът се сриваше бързо и дълбоко, а когато гуверньорът пристигаше на "Летище София", той веднага правеше обнадеждаващи изявления и коментари. Скоро след това българските пари си поемаха малко въздух – до следващата криза. Защо бе така никой и досега не знае…
Беше време на танц с подскоци във валутните котировки, защото чейнджът се осъществяваше в стотиците обменни бюра, в които духът на "Магурата" разцъфтяваше с пълна сила. От тези валутни спекулации малцина осъмнаха наистина богати. Мнозинството обаче обедняваше и драматично надвисваше проблемът с озаптяването на валутния курс.
Впрочем един от основните проблеми на България по онова време бе сключването на споразумения с двата основни външни кредитора на страната – Лондонския клуб на частните банки и Парижкия клуб на суверенните кредитори на България. Без тези сделки щяхме да си останем "държава парий" без достъп до финансовите пазари и ново външно кредитиране.
В бр. 13/1993 г. на вестника проф. Тодор Вълчев се обяви за въвеждане на "банкова регулация на валутния курс“ и призна наличието на дълбоки разногласия в управителния съвет на БНБ относно стратегията за излизане от кризата. Гуверньорът мотивира тезата си с търговския баланс на страната, който остана отрицателен за първите пет месеца на 1993 г., докато БНБ се стараеше с умерени покупки на валута да подържа разменния курс около 26.5 лв. за долара. Но в самия управителен съвет на Централната банка имаше големи разногласия по въпроса как да се запази стабилността на лева.
Според първата теза, отстоявана от Емил Хърсев, Централната банка трябваше да остави валутният пазар да се саморегулира изцяло при напълно пасивна политика на БНБ. Така, със своята динамична промяна, валутният курс трябваше да изчисти всички дисбаланси в икономиката и да осигури възможност за по-бързо стопанско възстановяване.
Другата гледна точка, чийто привърженик бе управителят на БНБ, звучеше така: Централната банка трябва да съдейства с инструментите на своята парична политика за умерено покачване на валутния курс в перспектива, за да се насърчава износът и да не се допускат значителни флуктуации на валутния пазар.
Впрочем в онези несигурни времена една българска поговорка се превърна в култова фраза: "Белите пари за черни дни са зелени!" Става дума за шеговита фраза на Любомир Филипов – член на УС на БНБ и шеф на управление "Левови операции", който пръв я изрече в интервю за "БАНКЕРЪ". Само че горчивината на Виденовата зима напълно изчерпа хумористичния й заряд от лятото на 1993 година.
Тези дискусии в УС завършиха зле за Емил Хърсев. Професор Вълчев предложи – и депутатите приеха с мнозинство вотът на доверие за членовете на УС на БНБ да се проведе на два пъти. Първото гласуване – "ан блок" за всички без Емил Хърсев, а вторият вот – само за Хърсев. И младият икономист бе отсвирен, а УС на БНБ се консолидира около линията на управителя и продължи по стария път. Така възможността за някаква промяна бе проиграна в името на спечелването на следващите избори.
Темата за валутните проблеми се пренесе и в следващите години под знака на различните икономически и финансови лобита в България. "БАНКЕРЪ" изобилстваше от заглавия като "Доларовите интервенции не стигат за подпомагане на лева", посветена на първите резултати от прилагането на "джентълменското споразумение“ между Централната банка и дилърите на валута, с което бе въведен де факто и без публично оповестяване някакъв вариант на валутния механизъм "Змия в тунела".
Това споразумение предвиждаше да се допуска отклонение от фиксинга за деня от плюс/минус 0.2 лв нагоре или надолу, което прави 0.02 процента. Това административно решение обаче доведе до почти пълно изкривяване на пазара и до относително блокиране на валутната търговия, без да успее да реши нито един от острите валутни проблеми. Купувачите на долари и на германски марки бяха напълно доволни от малкия марж на пазарния курс. Те обаче избягваха да оферират продажби, защото бяха недоволни от малкия спред на печалбата и се надяваха в близко бъдеще нещата да се върнат към старото положение. Затова скоро БНБ се отказа и от този механизъм и се върна към плаващия курс и валутните интервенции.
Впрочем въвеждането на валутния борд се предхождаше от едно важно събитие – сключване на споразумението с частните банки кредиторки от Лондонския клуб, което бе подписано на 29 юни 1994 г. от тогавашния финансов министър Стоян Александров. Всъщност става дума за пакет от пет договори, сред които са споразумението с Дойчебанк – като председател на банковия консултативен комитет; три споразумения със Ситибанк – като фискален агент по трите типа държавни ценни книжа, и петото – с Банката на федералния резерв в Ню Йорк – като депозитар на обезпечението.
Като приложения към първото споразумение бе подписано и отделно споразумение с всяка от близо 300-те банки – държателки на български външен дълг. Едва след това сделката бе внесена от кабинета "Беров" и за ратификация в парламента, който я гласува.
Колкото до кредиторите от Парижкия клуб – там ставаше дума за договаряне със страни като Япония, Германия, Австрия, Швейцария, Франция, Италия, Белгия, Великобритания, Канада, Швеция, Финландия, Холандия, Дания и Испания. Огромният обем работа по него силно затрудни сключването на сделката и затова преговорите се проточиха чак до 2000 г., когато правителството "Костов" най-накрая успя да я довърши и да стигне до споразумение.
Не бива обаче да забравяме, че в далечната 1994 г. правителството на професор Беров най-накрая извади страната ни от положението на "държава парий", в която я вкара мораториумът върху обслужването на външния дълг на Луканов и я върна отново на финансовите пазари. Освен това България се превърна в държава, на която имат доверие МВФ, Световната банка и частните трезори по света.
И тъкмо когато изглеждаше, че нещата тръгват на добре, през лятото на 1995 г. кабинетът "Виденов" реши да не сключва ново предпазно споразумение с МВФ, като продължи да обслужва външния дълг на страната без външно финансиране. В резултат на това още през първата половина на 1996 г. започнаха да се усещат отчетливо симптомите на сериозна икономическа криза. През 1996 г. валутните резерви на БНБ спаднаха повече от два пъти, а валутният курс започна бързо да расте. Намаляха с повече от 25% и чуждестранните инвестиции, а БВП на страната се срина надолу с 3.5% само през второто тримесечие на 1996 година. Просрочените заеми от банките заеха около 59% от кредитните им портфейли, започна и отлив на спестявания от трезорите, съпроводен със замяна на лева от чуждестранни валути като долара и германската марка.
През втората половина на 1996 г. и в началото на 1997 г. месечната инфлация достигна три- и четирицифрени числа, а икономическият спад – небивалите в мирно време 20% за последното тримесечие на 1996 г. и първото тримесечие на 1997 година. В тези условия БНБ провеждаше една лицемерна политика: хем поддържаше валутния курс с продажба на валута срещу левове на открития пазар, хем печаташе непрекъснато левове, за да рефинансира търговските банки и високия бюджетен дефицит, достигащ почти 11% от БВП. В резултат на това левът се обезценяваше все повече и все по-бързо спрямо долара и германската марка и в края на 1996 г. достига пазарни нива от 487 лв. за долар (при положение че в началото на годината доларът се разменяше за 70 лева). Дори в отделни чейнджбюра през януари 1997 г. курсът бе 3000 лв. за долар при котировки от около 2600 лв. на междубанковия пазар.
В тези "аржентински условия" МВФ категорично поиска от властта въвеждане на валутен борд. Управляващите и опозицията ясно осъзнаха, че в конкретния случай МВФ не е склонен на никакви компромиси и че всъщност валутният борд носи онази икономическа стабилност, която е крайно необходима за страната. И те се съгласиха на това.
Технически валутният борд бе подготвен от служебното правителство на Стефан Софиянски, а юридически бе въведен с новия Закон за БНБ, гласуван от парламента. Нормативният акт влезе в сила от 1 юли 1997 г. и е в действие и досега, радвайки се на почти пълно одобрение.
Друг е въпросът дали правилно избрахме тогава резервната валута. Имахме три опции: връзване на лева към американския долар, към германската марка или към кошница от тези две валути. Днес можем да кажем, че изборът на германската марка се оказа далновиден ход предвид последващото въвеждане на еврото в ЕС и неизбежното в този случай превалутиране на резервите на валутния съвет у нас. Опитът на прибалтийските държави, които първоначално избраха американските пари като резервна валута за своите парични съвети, показа колко по-мъчително се оказва една превалутиране на резервите от долари в евро – нещо, което и ние усетихме при превалутирането на външния ни дълг от долари в евро по времето на финансовия министър Милен Велчев. И не става дума само за положителните или много по-често отрицателните курсови разлики, определящи и потенциалните печалби или загуби за БНБ. Става дума за различната философия, от която се ръководят Федералният резерв и Централната европейска банка и която поставя своя дългосрочен отпечатък върху поведението на пазарните субекти – фирми и банки на пазара. И тази промяна често пъти е особено болезнена.
Българският валутен борд е една успешна история и вестник "БАНКЕРЪ" беше в епицентъра на тази история.
