Скандал избухна около част от съдържанието на новите учебници по история за 10 клас, която обхваща периода на комунистическия режим у нас. Журналисти и учени обявиха, че този период е представен манипулативно и че истината е подменена. Просветният министър Красимир Вълчев обеща, че учебниците ще бъдат коригирани. Потърсихме за мнение по темата историка доц. Милен Михов, преподавател във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и заместник-председател на Комисията по образование в парламента.
Доц. Михов, как ще коментирате скандала със съдържанието на учебниците по история, описващо периода на комунизма у нас?
– Без да влизам в детайли, но все пак за първи път Министерството на образованието и науката се намесва решително, когато става въпрос за текстове в проекти за учебници. До сега битуваше една твърде либерална идея, че държавата трябва да поставя само основните изисквания към учебниците, а учебниците са преди всичко дело на авторските виждания и те трябва да подготвят учениците, като ги информират и им създават определени компетентности и знания. В дадения случай виждаме, че министър Вълчев се намеси в един много значим и чувствителен за обществото ни въпрос за най-новата история на България – след Втората световна война до края на 20 век. Това е добър ход. Аз лично приветствам такава намеса.
Според вас как би трябвало да се опише този период?
– Периодът трябва да бъде описан въз основа на историографията, въз основа на обективното разглеждане на историята. За съжаление, е необходимо да кажем, че в българската историография все още съществуват различни течения, различни оценки, нюансирани в по-голяма или по-малка степен по проблема за най-близкото минало на България. Те не се различават съществено в своята основа, но са много нюансирани по въпроса за оценката. Съществува спор доколко епохата на социализма е изиграла важна роля за модернизацията на обществото, за прехода от едно прединдустриално или слабо развито индустриално общества към едно високоразвито индустриално общество. Това е същността на научния спор, който съществува. Оттук нататък върху тази историографска и научна основа се наслагват много политически и субективни пристрастия, които влияят върху оценката на обществото за миналото ни. И доколкото авторите на тази част от съдържанието на учебниците са пристрастни към едно или друго течение в историографията, това дава отражение и върху техния авторски текст. Също така дава отражение и върху стремежа да се избегне от полемиката, да се избегне към крайната оценка и периодът да бъде представен преди всичко фактографски.
Какво обаче значи обективно? От десния спектър настояват да се наблегне на лагерите, на убийствата без съд и присъда и т. н. От лявото пък искат да се акцентира на това, какво се е построило тогава, как са живели хората, че е нямало бедност и несигурност…
– Ето, това е въпросът, че едната и другата истина – защото и лагерите са истина, и индустриализацията в нейния социалистически характер е истина – трябва да бъдат намерени в една обективна картина за развитието на обществото, т.е. погледната извън нашите субективни пристрастия или субективни преживявания. И тъй като ние сме живи хора, и сме преживели – а и в медиите това се чу – тези събития, ние не можем да избягаме от тази субективност. Времето е твърде кратко и преживяната лична история както на авторите, така и на обществото прави погледа ни към миналото прекалено субективен. Аз лично бих казал, че този период трябва да се разглежда и в един по-голям контекст – в контекста на историята на Източна Европа. Въобще на Европа и на света след края на Втората световна война и това ще ни даде възможност да имаме една съпоставимост в нашите субективни разбирания или в нашите представи за миналото с тези на хората от Източна Европа и на света. Тогава може би ние ще намерим някаква по-странична – да не казвам по-обективна – но една по-странична гледна точка. Аз не приемам тезата както на левите, така и на десните, че България е нещо изключително в рамките на Източния блок. Нито тя е най-верния съюзник на Съветския съюз в Източна Европа. Нито тя е страната, която осъществява най-яростната, най-силната и продължителната антикомунистическа съпротива. Тези крайни оценки в никакъв случай не са достоверни. Те са основани на една липса на по-широк поглед върху подобните процеси в Източна Европа.
Няма ли някаква възможност този период да се разглежда на два етапа? Защото през 50-те, 60-те години наистина са преобладавали репресиите. Но през 70-те и особено 80-те знаем, че нещата бяха поразхлабени.
– Аз мисля, че тук вече влизаме в един теоретичен и академичен, професионален дебат. Мисля, че трябва да се изведат други основни характеристики на този режим. Първо, че този режим е наложен отвън. Той не е в следствие на естественото развитие на българската история. Второ – този период пречупва, можем да кажем, тогавашното историческо развитие на българите. Той го пречупва, преформулира го във всякакви измерения на обществото – от културата до собствеността и икономиката. На трето място този режим съществува в едно блоково разделение на света, той е част от една световна социалистическа система и върху него влияят и налагат характеристики много силни фактори извън страната ни. Това продиктува и много тясната обвързаност на България във външната си политика, във военната си политика, в стопанството си, в културата си, в дипломацията, във всичко със Съветския съюз и Източния блок. Тези характеристики мисля, че би трябвало да се изведат напред в дебата и в образованието и подготовката на децата в 10-ти клас. Разбира се, не искам да оспорвам качествата на текстовете, защото трябва да кажем и друго – всички автори са университетски преподаватели, с опит и с компетентност, която не бива да бъде поставяна под съмнение.
