Споменът на една дъщеря за ваканция в Турция е в основата на удивителния и опустошителен дебютен филм на Шарлот Уелс. За ролята на бащата актьорът Пол Мескал е номиниран за „Оскар“ в категорията за най-добра главна мъжка роля.
Дали Мескал ще прибере статуетката, ще разберем само след броени часове, когато за 95-и път ще бъдат връчени наградите на Филмовата академия на Съединените щати.
Връзката между родител и дете е в основата на историята за едно разбито сърце – първична привързаност, водеща до неизбежна двойна скръб, пишат кинокритиците от „Ню Йорк Таймс“. Децата растат и излитат от гнездото. Родителите умират. Това е естественият ред на нещата, пагубен дори когато не се намесват ненавременни трагедии, за да усилят болката.
Подобна трагедия потапя в мрак „След слънцето“ (Aftersun) – нежният и опустошителен първи филм на 35-годишната шотландска режисьорка Шарлот Уелс. Но силата на филма идва от анализа на основния и универсален факт на загубата. Става дума за едно най-вече щастливо изживяване – ваканция на баща и дъщеря в курортен град на турското крайбрежие, с екскурзии с гмуркане с шнорхел, хотелски бюфети и часове за мързелуване край басейна.
Единадесетгодишната Софи (Франки Корио) и нейният баща Калъм (Пол Мескал) са твърде погълнати от удоволствията и разочарованията на настоящето, за да изразяват скръб или безпокойство, но също така изглежда са наясно, че времето тече бързо. Софи, на прага на юношеството, едновременно се придържа към детството и се втурва към зрелостта. Очите й винаги се движат, сканират заобикалящата я среда за улики и знаци.
Самият баща е млад мъж. Той е на път да навърши 31 години и е объркан от друг турист, вземайки го за по-големия брат на Софи. Калъм носи известна умора в гъвкавата си фигура. Неговите момчешки черти са набръчкани от тревога. Не научаваме много за неговата история – Уелс не е типът режисьор, който разваля деликатни сцени с разяснителни диалози. Но сме наясно, че той и майката на Софи не са заедно. Можем също така да заключим за някои тежки удари и неправилни решения в миналото му.
А може би и в бъдещето му. Едно нещо, което знаем за Калъм – въпреки че е трудно да се каже как точно сме го разбрали – но той умира скоро след ваканцията. Още с първите сцени наличието на видеокамери и липсата на смартфони поставят пътуването в миналото. Една пораснала Софи (Селия Роулсън-Хол), която на 31 години има партньор и бебе, си спомня за онези осеяни от слънце сутрини и караоке вечери – тя изпява „Losing My Religion“ – парче отпреди 20 години.
Не е съвсем правилно да се каже, че „След слънцето“ се развива предимно в ретроспекции. Кинокритиците обръщат внимание и на мъчителните видения на възрастната Софи за баща й, танцуващ в нощен клуб – сцени, които понякога прекъсват турската идилия като сънища. Режисьорката Уелс работи в по-интуитивен и директен психологически регистър. Потокът от нейните образи е съобразен с плавността на съзнанието на Софи. Границите между памет и опит не са толкова замъглени и без логика, колкото изглеждат. И в края на филма разбирате защо: защото това е болката от загубата на близък.
“След слънцето” е възможно най-ясен и буквален, проследявайки Софи и Калъм през обикновени туристически дейности без много драматични разкрасявания. Има моменти, които носят намек за опасност или необяснимо предчувствие за такава – недоразумение за изгубена маска за гмуркане, например. Софи понякога се присъединява към група британски тийнейджъри, подслушвайки палавите им закачки и наблюдавайки игрите им с нетърпение, което може да накара един бдителен родител да се разтревожи. Тя също така флиртува с момче на нейната възраст – друг поклонник на аркадните игри за мотоциклетни състезания. Може да повдигнете вежди, когато Калъм поръчва трета бира на вечеря и да се чудите дали наистина е достатъчно зрял, за да се грижи за собствената си дъщеря.
По-късно във филма безпомощността на Калъм и любопитството на Софи отварят вратата към някои плашещи възможности. Но „След слънцето“ не е мелодрама за дете в опасност или наказателна басня за родителска безотговорност. Неговата структура възниква като модел на възприятия и настроения. Понякога Софи и Калъм се карат, лазят си по нервите или са отегчени.
Улавянето на богатата и сложна реалност на техните отношения – баща – дъщеря – регистрирането на нейните бързи, микроскопични флуктуации и проследяването на бавните й тектонични промени – това е голямото постижение на Уелс. И на Мескал, и Корио – също. Те са толкова естествени, толкова леки, сериозни и особени, че изглежда изобщо не играят роли.
Режисьорката и операторът Грегъри Оке предпочитат композиции, които предизвикват рязката асиметрия с аматьорското видео. В същото време Уелс включва кадри от видеокамера, заснети от гледната точка на Софи и Калъм. Това не означава, че има нещо случайно в изображенията, които изплитат тъкан, толкова фина и последователна, колкото килима, който Калъм купува импулсивно, въпреки че най-вероятно не може да си го позволи.
Този килим е закупен в един от редките моменти, когато Софи и Калъм не са заедно, което ще рече момент, който остава извън нейната памет, въпреки че е част от нейната собствена история. Или по-скоро част от историята, която тя и баща й са написали заедно и за която тя е живяла, за да разкаже.
