Лозарството ни е на ръба на тежка криза, а една от хилядолетните гордости на България – производството на вино, върви стремглаво надолу. Причината е банална – лошо управление на сектора от страна на държавата. След като вече внасяме от чужбина десетки традиционни за страната ни земеделски стоки, например – ябълки от Полша, картофи от Египет, чесън от Китай, краставици от Северна Македония, домати от Гърция и Турция – нищо чудно скоро да започнем с вноса на грозде от Нова Зеландия и Чили, да речем.
„Винарството е все още живо благодарение на ракиджийството“, коментира пред „БАНКЕРЪ“ експертът Милко Янев от Национално сдружение на българските лозари.
Не случайно в края на март и началото на април бяха организирани протести на лозари и винари, които настояха за ясни критерии за преразпределение на средствата от Европейския съюз и националния бюджет – по приходи и разходи за всички браншове, нов лозарски регистър, 5-годишен антикризисен план и адекватно управление на отрасъла от страна на държавата. Лозарите очакват от държавата и
налагане на стриктен контрол върху качеството на българското вино,
както и контрол върху вноса на винени сортове, шира и вино.
Лозарите са обидени на държавата, защото гроздопроизводителите не получават почти никакви субсидии. Недоволството им е повече от доказано: от 20 години насам, единствената помощ, която те получават, е европейска. Но и тя е повече от… обидно мизерна – 27 лв. на декар.
Тъй като не получават никаква регламентирана държавна помощ, те разчитат на извънредните помощи, които Брюксел отпуска заради войната в Украйна. Вярно на себе си обаче
Земеделското министерство продължава да забравя лозарите винарите
при разпределянето на „украинските компенсации“.
Другото оплакване е липсата на ефективен диалог с властите и хронифицирането на едни и същи проблеми от 30 г. насам. Без да има някакво значение какви на цвят са партийните книжки на поредните управляващи.
По данни на Националното сдружение на лозарите, в Румъния помощта за този отрасъл през различни механизми е 400 евро на декар, а в Гърция – 350 евро. Къде сме ние? Точно под кривата круша, защото през 2022 г.
държавата е ощастливила лозарите с по… 47-48 лв. на декар.
Без изобщо да обърне някой някакво внимание на приходно-разходните сметки на „бачкаторите“ – за да отгледат реколтата, те харчат средно по 1200 лв. на декар, а „печелят“ от готовата реколта по 700-800 лева, в зависимост сорта на гроздето. Това е причината, поради която чуждите производители „традиционно“ продават на по-ниска цена своето грозде на нашите винпроми. Колкото до търговските вериги, те почти не продават българско грозде – просто им идвало „прекалено скъпо“…
Подобно отношение не е мотивация за производителите, тъкмо обратното – за тях
гроздето е най-ощетената култура сред трайните насаждения.
Затова много изби купуват вино на много по-ниска себестойност от други държави, примерно – Испания и Франция – където това са традиционно подпомагани браншове. Освен това, заради ниските изкупни цени се увеличават домакинствата, които отказват да продават гроздето си и започват да произвеждат вино в домашни условия. Ход, който полека-лека намалява потреблението в търговската мрежа.
„Когато български винопроизводител може да си купи вино по-евтино от гроздето, което произвежда, на него лозя не му трябват. Това е и причината българските масиви да изчезват“, изтъква Атанас Василев, председател на управителния съвет на Националното сдружение на българските лозари.
Експертът Милко Янев коментира пред „БАНКЕРЪ“, че положението в лозарският сектор се влошава с всяка изминала година. От 470 000 дка лозя, според официалната информация, са останали в плододаване 290 000 декара. Като тенденцията е повече от песимистична: ако нещата продължат по същия начин и със същите темпове, до края на 2024 г.
лозовите масиви в България ще се свият до 150 000-160 000 декара.
Тоест – цели три пъти…
Според анализ на Янев, публикуван в списание „Лоза и вино“, кн. 1, от 2023 г., за да бъде избегната катастрофата в сектора и да догоним поне Румъния, е необходимо само едно – отговорно отношение към дългите инвестиционни пари от ЕС и държавния бюджет. И то демострирано по единствения законов начин – чрез процедурите и договорите за инвестиционно субсидиране на фирмите, кандидатстващи за създаване на лозови масиви, за купуване на машини и оборудване, за строителство на помощни сгради или изграждане на чисто нови производствени мощности.
В противен случай,
тежките съмнения за корупция и тлъсти комисионни
по високите етажи на властта си остават. И по-точно – започват да стават все по-основателни, защото реалните производители продължават да затъват, докато фиктивните „кучета касички“, които печелят проекти и преразпределят субсидии, все така си процъфтяват.
„За да се спаси сектора е необходимо държавата да осъществява строг контрол върху дадените 70%–90% субсидии върху ефективността на лозарския или лозаро-винарския проект поне два пъти годишно, да не кажем на всяко тримесечие, каквато е практиката при банковото кредитиране. Този контрол трябва да е заложен в договорите на Държавен фонд Земеделие за изпълнение на инвестиционните проекти и неговата продължителност да е 10 години от завършването и отчитането на инвестициите в лозаро-винарския сектор, а и във всички останали“, се казва в анализа.
Ако проследим вътрешната динамика на „гледаните лозя в стопанствата“ и сравним състоянието им, ще видим, че към 2015 г. те са 415 050 дка, а през 2020 г. вече са 325 490 декара. Абсолютният спад е 89 560 дка, а относителният -21.6 на сто. Ако тенденцията се запази и през следващите шест години,
към 2026 г. „гледаните лозя“ ще клюмнат наполовина – до 255 184 декара.
В същото време, през 2015 г. количеството грозде за преработка от стопанствата и от асми е близо 243 000 тона. От него, в промишлени условия (винпромски и консервни предприятия) са преработени 200 760 тона, т.е. около 83 на сто. Къде са ферментирали и бутилирани останалите 17 процента – никой не знае. Кой ги е продал и кой изпил – също.
Съгласно наблюдаваните от българската агро статистика количества винено и десертно грозде, през 2020 г., тези цифри рязко спадат. Наблюдаваното гроздопроизводство и асмите доставят само 147 160 т грозде. От него, оторизираните винпроми и консервни предприятия са преработили едва 117 618 т, т.е. 79.9% от цялата контролирана реколта. Някой да вижда в статистиката 2015-2020 г. нещо друго, освен
доказателство за абсолютният срив на легално произведеното и преработено?
Според експертът Янев е необходимо да се действа бързо. Управляващите има какво да направят, например в близките 4–6 години да намалят регулациите в сектора, за да „запазят кокошката, която снася златни яйца.“
„Цената е цял един подотрасъл на българското земеделие и хранително-вкусовата промишленост. Става дума за
отписването на още 800 млн. лв. активи,
вложени във все още живите и плододаващи български лозя в стопанствата. Трябва ли да се откажем от тези над 200 000 дка?“, пита Янев.
Очевидно е, че да бъдат решени проблемите на производителите, трябва да има редовно правителство, което да поеме дългосрочен ангажимент. Дали ще се случи това скоро обаче, все още не се знае.
Заместник-министър Тодор Джиков, който излезе при протестиращите на 31 март и обеща промените за техния сектор да дойдат догодина с промените в стратегическия план, коментира, че
състоянието на сектора е плод на 30-годишно бездействие,
а на служебния кабинет се налага да гаси пожари.
Надеждите са, че които и да са новите управляващи, ще вземат проблемите на българските лозари в свои ръце или поне ще започнат от някъде. Другият вариант го знаем – още един затрит доходен бизнес.
