Българската екзархия. От Ниш до Цариград, от Тулча до Костур българите са обединени от един празник – 11 / 24 май (Сн. Геопан)
Облечен като духовен, празникът на Кирил и Методий е политически – национален и по съдържание, и като начин на създаване
Въпросът какво празнуваме на 24 май стана актуален във връзка с предложението националният празник на България да бъде преместен на тази дата. В годините празникът е носил различни имена – Ден на Свети Кирил и Методий, Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост, понастоящем носи името Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност, а последното предложение за промяна на името, съпътстващо обявяването му за национален празник, е Ден на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата.
Възраженията срещу приемането на 24 май за първи празник на държавата ни са свързани именно с просветното му съдържание. Просветата, казват несъгласните, е хубаво нещо и ние много тачим този ден, но за национален празник е нужен ден, свързан с важно национално постижение. На всичкото отгоре, казват някои, делото на Кирил и Методий засяга всички славянски народи и се чества не само у нас – нима ще трябва да делим националния си празник с други страни? А някои дори изтъкват, че Кирил и Методий, видите ли, били византийци, не били дори стъпвали в България, откъде накъде техният ден ще е главният ни празник?
За да разберем истинското значение на този празник, се налага
да обърнем поглед към историята
и контекста на създаването му.
Най-ранните данни за празника са от арменски документи, съобщаващи за отбелязването му в Шумен още през 1813 година. В историческите среди се водят спорове доколко тази информация е надеждна, но извън всякакво съмнение е честването на деня на светите братя на 11 май 1851 г. в епархийското училище “Св. св. Кирил и Методий” в Пловдив по инициатива на Найден Геров. През 1857 г. празникът е почетен в българската църква “Свети Стефан” в Цариград, а през следващите години 11 май става празничен ден в Шумен, Лом, Скопие, Варна и бързо се утвърждава като празник, обединяващ българите в пределите на Османската империя.
Празникът възниква в
контекста на Българското възраждане.
Три са главните елементи на Възраждането – просветното движение, борбата за самостоятелна църква и борбата за национална независимост. Те са взаимно свързани и произтичащи един от друг. Първата задача на националното ни възраждане е възстановяването на българското национално самосъзнание, повдигането на българския дух, създаване на културен елит, който да понесе на плещите си по-нататъшната борба. Следващата задача е постигането на официално признаване на съществуването на българската нация в нейните етнически граници. Тя не би могла да се осъществи без реализирането на първата задача, а целите ѝ се изпълняват чрез постигането на църковна самостоятелност. И тогава, когато българският народ има свои официално признати етнически граници, става възможно да обърнем поглед към националната независимост.
Макар на пръв поглед духовна,
борбата за църковна самостоятелност е политическа
– целта ѝ е признаване на българския народ като отделен елемент в империята. Кулминацията ѝ е Великденската акция, или т.нар. Български Великден на 3 април 1860 г., когато по време на тържествената великденска служба във все още дървения български храм “Свети Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх, с което фактически обявява духовната независимост на българите. А успешният ѝ завършек е ферманът на султан Абдул Азиз от 1870 г., с който е призната самостоятелна Българска екзархия – първата официално съществуваща българска национална институция. От този момент статутът на българския народ в Османската империя не е “рум миллет”, както е било прието да се наричат общо всички нейни православни поданици, а “булгар миллет” – тоест български народ. При това съществуването му е
признато в етническите му граници.
Десетилетия преди тази дата обаче ние, българите – сами, самоорганизирайки се, без да съществува нито една българска общонационална институция, спонтанно, избираме 11 май – деня на светите братя Кирил и Методий – за свой празник. За първия чисто български празник. Създаваме го, за да се заявим като отделна нация в Османската империя. С празнуването му демонстрираме: “Вижте ни, ние сме българи, а не рум миллет”. Така че празникът, облечен като духовен, по съдържание е политически. Празник национален – и като съдържание, и като начин на създаване. Припознат от българската нация като нейния празник. В онзи момент –
единственият празник само на българите.
При това – честван в цялата етническа територия на българския народ.
В българската история има бележити дати. Борбата за национално еманципиране, чието олицетворение е 11 май, довежда до 20 април, 3 март, 6 септември, 22 септември. Това са все стъпки към сбъдването на идеала на Възраждането – обединяването на всички българи, свободни, в техните етнически граници. Ако той се бе осъществил, датата, на която би станало това, вероятно би била и най-подходяща за национален празник. По волята на историята обаче това не се случва. Но ни остава 11 май – денят, в който Райко Вардарски бие яростно камбаните на Преспа, за да припомни на жителите ѝ, че са българи.
***
След приемането от страна на България на Грегорианския календар през 1916 г. с цел уеднаквяване на датите с останалия свят, църквата ни премества празниците си с 13 дни напред, за да останат на старите си места, и празникът на свети Кирил и Методий отива от 11 на 24 май. През 1968 г. църквата приема т.нар. Реформиран юлиански календар, на практика еднакъв с Грегорианския, и празниците ѝ отиват обратно на старите си дати – включително денят на свети Кирил и Методий се връща на 11 май, където е и днес. Комунистическата власт обаче вижда в това удобна възможност да отдели празника на просветата от църковния и го запазва на датата 24 май. Така се стига до този парадокс, който е в сила и до днес – два празника, църковен и държавен, през 13 дни. Вероятно някога ще дойде време това разминаване да бъде отстранено и двата празника отново да бъдат обединени на датата, избрана от предците ни за техен първи празник – 11 май.
