Нека припомним една българска политическа хипотеза, която формулирахме в предишния анализ за „БАНКЕРЪ“: „Колкото повече политиците се опитват да прозрат и поставят под контрол събитията, толкова по-неочаквани са резултатите“. След кратък период на облекчение и очакване, че най-после нещата горе-долу се подреждат, се оказа, че само сме скочили в нов кръг на хаоса. „Хитрият план“ президентът Радев да бъде измамен, поставен пред свършен факт и унизен, удари на камък и се посипаха искри. И понеже от тях не трябва да пламне по-голям пожар, да се опитаме да предвидим… непредвидимото (уж).
След необичайната (дори по днешните български стандарти) драма в понеделник сутрин бързо стана ясно, че внезапно пробудилото се чувство на държавническа отговорност у новата кандидатка за служебен премиер е било просто част от поредната типична комбинация на Пеевски.
Няма смисъл да гадаем дали Кожарева е била от самото начало „в играта“, или по-късно е била „убедена“ да играе тази роля. Колкото и малък да е политическият й опит, тя няма как да не е била наясно с партийните и обществените реакции на сценария за запазване на единствения важен за Пеевски човек в кабинета „Главчев“. Не е нужна нито специална подготовка, нито „оперативна информация“, за да разбираш, че
именно Пеевски и единствено Пеевски държи Калин Стоянов да запази поста си.
Всички останали, включително скатаващият се Борисов, са против.
Също така, няма съмнение, че поведението на Кожарева преди, по време и след представянето на проекто-състава на служебния кабинет, бе не само планирано, но и режисирано. Не всеки би заел такава непримирима, дори предизвикателна позиция към президента, чийто твърд характер е добре известен.
Нещо повече, един по-опитен и по-съобразителен човек, който действа наистина по своя воля, би приел (дори про форма) предложението да помисли още 4-5 часа и едва след това би направил това, което
би могло да се интерпретира като убеденост в собствената правота.
Кандидатката за служебен премиер игра твърдо, може би защото предварителните указания са били ясни и не е имала право на маневри. Въпреки че първоначално се обърка и на излизане обяви, че не ѝ е оказван политически натиск, само след минути се върна към сценария, включващ шоуто със „спонтанния протест“ на полицаите, „случайната“ среща със Стоянов и подаването на сигнал до прокуратурата.
Тук стигаме до следващия провал на усилията да се предвиди непредвидимото. Както в стария виц за крокодила и хипопотама, сценаристите на екшъна в понеделник сутрин са подготвили фиксирани реплики, защото са били уверени, че
президентът няма избор и не би се осмелил да отхвърли предложението на Кожарева.
Можем да гадаем, дали Радев е имал информация за подготвяния му сюрприз, или просто за пореден път демонстрира светкавична реакция. Важното е, че държавният глава незабавно предприе силен, наистина стратегически контраход, който, макар и „обременен“ с текущи рискове, му донесе личен актив и очертаа посоката и първите необходими стъпки за излизане от задълбочаващата се политическа и институционална криза.
Избраният от президента курс на действие го постави в качествено ново положение. Доскоро Радев имаше сред партиите множество врагове и
само един вероятен съюзник – „Има такъв народ“ (ИТН).
През последните седмици (особено след драмата с мандата на Кожарева) той вече има само един враг (Пеевски), докато всички останали са му съюзници (временни или трайни, открити и прикрити, е друг въпрос).
Тук имаме рядко срещано у нас съвпадение на текущите частни интереси на партиите с публичния интерес. Всички искат да се отърват от заплахата, която носи непоправимо бруталният по характер и вече тотално неконтролируем Пеевски, в това число (а може би най-вече) и ослушващият се Борисов. В същото време това е в обществен интерес, тъй като – без да подценяваме грешките и греховете на останалите – именно Пеевски предизвика и засега разгаря
най-опасната фаза на политическата нестабилност и непредвидимост у нас.
С отстраняването на „детето чудо“ от българската политическа сцена, проблемите на системната криза няма да бъдат решени, но ще се открие възможност за деескалация и постепенно нормализиране и оздравяване не само на ключови институции, но и на системата като цяло.
Парадоксалното е, че в момента важи максимата „Колкото по-зле, толкова по-добре!“, например – по отношение
въвличането на прокуратурата в решаването на политически спорове.
Вярно е, че няма как да бъдат избегнати противоречията и конфликтите, трупани две десетилетия, но възниква шанс да бъде избегнато най-опасното развитие на болестните процеси.
Загубилилият представа за възможно и допустимо Пеевски явно не си дава сметка, че използването на обичайните му инструменти в сегашната взривоопасна ситуация може да доведе до големи беди. И то много по-големи, отколкото сриването на една крупна банка, съсипването на една голма фирма или на отделна партия.
Има малко на брой, но хиперактивни публични говорители и медии, които продължават – стимулирани по един или друг начин – да подкрепят Певски „безрезервно“ и да внушават, че
той има възможност да победи не само Доган, но и всички останали, взети заедно.
Това, разбира се, е напълно невярно и само потвърждава злата ирония на възгледа, че е добре да си плащаш, за да ти говорят само това, което искаш да чуеш.
Пеевски няма шанс срещу всички, особено когато става все по-ясно, че те са готови (макар и временно) да загърбят враждите си и да се справят с него. Друг е въпросът, че липсата на всякакви задръжки и, очевидно ампутираното чувство за самосъхранение, могат да предизвикат сериозни инциденти. Но дори такива да възникнат, те ще имат по-скоро краткотраен характер. Крайният изход е ясен, което показва, че дори
в периоди на краен хаос и потискаща непредвидимост, има някаква непреодолима логика.
Преодоляването на системната криза, завладяла българската партийно-политическа система, започва с установяването на някои необходими предварителни условия, сред които решаващо е връщането към нормалните стандарти за възможно и невъзможно, за допустимо и недопустимо,. Или казано иначе – възстановяване на естествените рамки на предвидимостта. Едва след това могат да започнат същностните процеси на дълбоко обновяване на системата, без което преодоляването на кризата е невъзможно.
