Нашият мозък – и по-специално мозъчните клетки – обикновено се свързват със съхранението на спомени. Въпреки това, екип от учени е открил, че клетки от други части на тялото също играят роля в паметта, откритие, което отваря нови пътища за разбирането на начина, по който функционира паметта, и създава потенциал за подобряване на ученето и лечението на състояния, свързани с паметта.
„Учението и запаметяването обикновено се асоциират само с мозъка и мозъчните клетки, но нашето изследване показва, че и други клетки в тялото могат да учат и формират спомени“, обяснява Николай В. Кукушкин от Нюйоркския университет.
Изследването се е стремило да разбере по-добре дали клетки, които не са от мозъка, помагат за паметта, като използват добре установено неврологично свойство – ефекта на масираното разстояние. Този ефект показва, че запаметяваме информация по-добре, когато я учим в разпределени интервали, а не в интензивна сесия – по-известен като „претоварване за изпит“.
Учените репликирали ученето през времето, като наблюдавали два вида клетки от човешка тъкан, които не са от мозъка (едната от нервната тъкан, а другата от бъбречната тъкан) и ги излагали на различни модели химически сигнали – точно както мозъчните клетки са изложени на модели на невротрансмитери, когато научаваме нова информация. В отговор клетките, които не са от мозъка, активирали ген за памет – същия ген, който мозъчните клетки активират, когато разпознаят модел в информацията и пренареждат своите връзки, за да формират спомени.
Следене на активацията на гена за памет
За да следят процеса на паметта и ученето, учените генетично модифицирали тези клетки да произвеждат светещ протеин, който индикирал кога генът за памет е активиран и кога не е.
Резултатите показали, че тези клетки могат да разпознаят кога химическите импулси, които имитират изблици на невротрансмитери в мозъка, са повторени, а не просто удължени — точно както невроните в нашия мозък могат да регистрират, когато учим с почивки, а не като се учим всичко наведнъж. Конкретно, когато импулсите са доставяни в разпределени интервали, те активирали гена за памет по-силно и за по-дълго време, отколкото когато същото лечение е доставено наведнъж.
„Това показва, че способността да се учим от разпределени повторения не е уникална за мозъчните клетки, а всъщност може да бъде основно свойство на всички клетки“, казва Кукушкин, клиничен асоцииран професор по науки за живота в NYU Liberal Studies.
„Това откритие отваря нови врати за разбирането на начина, по който работи паметта, и може да доведе до по-добри начини за подобряване на ученето и лечение на проблеми с паметта“, отбелязва Кукушкин. „В същото време това предполага, че в бъдеще ще трябва да третираме тялото си повече като мозъка – например, да вземем под внимание какво помни панкреасът ни относно моделите на нашите минали хранения, за да поддържа здравословни нива на кръвната захар, или какво помни раковата клетка за модела на химиотерапия.“
Четете още : Как мозъкът решава какво да запомни
