Ще успее ли човекът на ХХI век да отговори на предизвикателствата на цифровата епоха? Това е въпрос, който си задава Иля Ломакин ‒ Румянцев – руски икономист (бивш председател на Федералната служба за застрахователен надзор, която през 2013 г. преминава към Централната банка на Русия) и ръководител на Центъра за развитие на потребителския пазар към икономическия факултет на Московския държавен университет. В пространна статия в „Новини за образованието“ той предлага своя отговор. Публикуваме го днес, на 13 август – на Международния ден на левичарите, с намигване към празнуващите, за които се смята, че са по-концентрирани и по- бдителни от десничарите, а каква връзка има това с предизвикателствата на цифровата епоха, ще разберете, като прочетете статията.
Много често цивилизацията първоначално създава максимално удобна среда, а после започва да търси начини да защити човека от последствията на удобствата. Ние непрекъснато се стремим да направим живота по-хубав, а после учудено установяваме, че пак някъде сме се издънили.
Първоначално: доставка за 1 ден, мигновено търсене, безкраен избор, няма ги опашките, няма го чакането, разстоянието вече не е от значение.
После: епидемия от тревожност, дефицит на вниманието, усещане за изгубване на смисъла, криза на идентичността, нарастване на радикализма, носталгия по „истинското“, култ към силата.
Румянцев продължава с това, че работата не е само в технологиите – макар че отчита, че създателите на вестници са знаели, че срещу тях са четящи хора. В същото време радиото и телевизията са работели с тълпата, а цифровата епоха работи с всеки човек поотделно. А човекът винаги иска невъзможното: да е като всички и същевременно да е специален и различен.
Факт е обаче че истинската уникалност е опасна – тя твърде често завършва със самота, конфликт или изгнание. Обикновено човекът има нужда по-комфортна версия на изключителността: да бъде „не като всички“, но в рамките на своето стадо.
Оттук може би и се е появил масовият нонкомформизъм на цифровата епоха: хора, отчаяно опитващи се да бъдат оригинални по еднакъв начин. Пълното сливане с всички се изживява като изчезване на личността. Изолацията – като социална смърт. Затова човекът непрекъснато търси баланс: достатъчно да прилича на останалите, за да бъде приет; достатъчно да се различава, за да се чувства жив.
Конформистът следва мейнстрийма. Радикалите почти винаги започват с бунт срещу правилата, а завършват със създаването на нови правила и нови правилни хора.
Консерваторът разбира, че обществото се крепи върху много стожери, за които изобщо никой не мисли, докато те не започнат да се рушат. Именно поради това обществото често „поема курс надясно“ не под ръководството на убедени идеолози, а чрез масова адаптация към новите норми за тревога, сила и твърдост.
За милиони хора интернет се превърна в освобождаване: от провинциалната изолация, от натрапени роли, от местен натиск, от самотата на редки интереси. Цифровизираният свят ни даде възможност да намираме „своите“, без да зависим от часовите пояси.
Но за развитието ние винаги плащаме, без да го забелязваме. Оказа се, че обратната страна на много ограничения е била устойчивостта. Светът стана по-свободен. Но щастието го няма.
Основният конфликт на XXI век може да се окаже доста по-различен от тези, които познаваме досега. Той ще бъде между алгоритмичната среда, оптимизирана за задържане на вниманието, и малките човешки структури, възпроизвеждащи устойчиви хора.
Индустриалната епоха създаде масовия човек чрез големи институции – семейството, училището, армията, църквата, университетът, производственият колектив – всички те формираха дисциплина, идентичност, способност да се живее за бъдещето. Човекът съществуваше, обгърнат в плътна социална тъкан.
Цифровата епоха доста бързо я разруши. Семейството отслаби влиянието си. Колективите се разпаднаха. Религията изгуби монопола си. Работата престана да бъде пожизнена идентичност. Общите културни потоци изчезват. И образувалият се вакуум започна да се запълва от платформи.
За първи път в историята базова среда за формиране на личността е не местната общност, не класата и не държавата, а персонализираната алгоритмична лента. Тя познава човека по-добре от съседите, учителите и понякога по-добре от семейството му. Тя формира езика, емоциите, нормите, желанията, политическите реакции, чувството за статус и дори ритъма на задържане на вниманието му.
Може да се възрази, че подобни страхове са познати на човечеството – Сократ се оплаквал от писмеността. През XVIII век се бояли от романите. През XIX век – от масовата преса. През ХХ – от телевизията. И всеки път е изглеждало, че новата среда разрушава способността на човека да мисли.
Но може би работата не е в самата поява на новата информационна среда, а в мащаба и степента на персонализацията на въздействието ѝ. За първи път се сблъскваме с непрекъснато приспособяване към конкретна психика в режим на реално време. Никога преди човекът не беше живял в толкова индивидуално изграден поток от стимули.
При това проблемът не е в това, че хората изведнъж „са станали слаби“. Може справедливо да отбележим, че разговорите за „загубата на волята“ често звучат като романтизация на миналото. Индустриалната епоха съвсем не беше златно време за устойчивите личности. Семейството, училището и колективът нерядко възпроизвеждаха не само солидарност, но и насилие, конформизъм и страх.
Проблемът на XXI век не се състои в това, че преди хората са били по-добри. Новата ситуация се изразява в нещо друго: за първи път огромна част от средата започва да се оптимизира с цел задържане на вниманието. Алгоритъмът няма интерес личността да е зряла. Зрелият човек е прекалено автономен: по-лошо реагира на стимули, по-добре понася скуката, може да изчака, познава така нареченото отложено удоволствие и има вътрешни опори. За икономиката на вниманието такъв човек не е много удобен.
Затова постепенно започва да се възнаграждава не задълбочеността, а реактивността: бързата емоция, мигновеният отклик, постоянната стимулация, зависимостта от външно одобрение и оценка.
Тук може отново да се възрази: Та хората винаги са обичали празниците, карнавалите, безгрижието, развлеченията и удоволствията. Цивилизацията е била изградена не само от манастири, но и от панаири, кръчми, любовни истории и безполезност. Това също е истина. Обикновеният човек не е машина и не е еталон за самодисциплина.
Опитът обществото да бъде превърнато в манастир обикновено завършва или с лицемерие, или с жестокост. Не говорим за забрана на удоволствията или за култ към аскетизма. Говорим за друго: всяка сложна цивилизация се нуждае от определен брой хора, способни на забавено действие: учени, инженери, лекари, предприемачи, учители, офицери, родители.
Ако масово изчезва способността за продължителна концентрация и усилие, обществото може още дъго да изглежда успешно в технологично отношение – но постепенно започва да губи носещите си конструкции.
Трябва да се взема предвид още един проблем, може би по-опасен от алгоритмичната среда. Способността за вътрешна устойчивост почти никога не се самовъзпроизвежда. Почти всеки човек, запазил способност за трайно и постоянно усилие, има в биографията си някой специален: баща, майка, учител, треньор, научен ръководител, по-голям приятел, командир, понякога просто един възрастен, който е умеел да живее не само от импулс до импулс.
Такива хора предават не толкова правилата, колкото вътрешния ритъм на живота. Те показват, че може – може да се четат дълги текстове, да се държи на дадената дума, да не се зарязва работата след първия неуспех, да не се живее в режим на постоянна емоционална възбуда, да се гради бъдеще, отиващо по-далече от първия изблик на удоволствие.
Тяхното влияние често е почти незабележимо. Но именно чрез тях се възпроизвежда способността на човека да стане възрастен.
На Рокфелер приписват фразата: „Онова, което семейството обсъжда на масата, става неговото бъдеще“. Трудно е да проверим дали го е казал буквално така. Но самата мисъл е вярна.
Изобщо цивилизациите се възпроизвеждат не само чрез институтите, законите и икономиката. Те се възпроизвеждат чрез всекидневни микроритуали: за какво се говори у дома, как възрастните реагират на трудностите, умеят ли да слушат, умеят ли да чакат, умеят ли да се концентрират, има ли в къщата книги, водят ли се дълги разговори, има ли уважение към труда и майсторството.
Ако няколко поколения поред се възпитават в среда на постоянна стимулация, може да започне да изчезва самият тип на възрастен, способен да предава устойчивостта по-нататък – на следващото поколение.
Манастирът изчезва не когато му съборят стените. А когато си тръгне последният монах, който помни устава. И това вече не опира до технологиите. Това е въпрос на културното наследство.
Разбира се, това може да бъде сметнато за прекален драматизъм. Човекът е адаптивен и винаги се е променял заедно със средата. И това е вярно. Може би цифровата епоха наистина ще създаде нов тип личност – не толкова съсредоточен, не толкова търпелив, но по-гъвкав и бърз. Може би някои от старите форми на концентрация ще изчезнат, както някога е останал в миналото устният епос след появата на писмеността.
Но тъкмо заради това въпросът става още по-важен: кои човешки качества цивилизацията смята за толкова ценни, че е готова съзнателно да ги запазва. Основният дефицит на XXI век не е информацията – тя е твърде много.
Основният дефицит е вътрешната концентрация. Способността на човек да удържа продължителна концентрация, да изтърпява продължителна фрустрация, да живее в името на далечни цели, да не потъва в потока от стимули, да не губи идентичността си в алгоритмичната среда.
Не е трудно да се види и опасността от този възглед. Той с лекота започва да дели хората на „правилни“ и „повредени“, на носители на дисциплина и на маса от хора, които все по-силно зависят от външна стимулация. Историята показва, че идеите за „правилния човек“ твърде често са се превръщали във високомерие или авторитарни проекти за възпитание.
Затова става дума не за създаване на нова каста аскети. По-скоро за това, че в света на тотална конкуренция за внимание способността за вътрешна устойчивост постепенно се превръща в рядък и ценен навик – например както някога грамотността е била привилегия на малцинството.
Ако масовата среда все повече се оптимизира за фрагментация на вниманието, обществото почти неизбежно ще започне да прибягва до ответна реакция: малки структури, в рамките на които съзнателно ще бъде отглеждан друг тип човек. Историята познава такива примери. По време на разпадането на големи системи са възниквали манастири, философски школи, протестантски общности, университетски корпорации, интелектуални кръжоци. Те запазвали не просто знанията – те запазвали способността за постоянни усилия и вътрешна дисциплина.
През XXI век такива структури могат да станат най-различни микрогрупи: от интелектуален кръг до спортна организация, но с една функция – поддържане на способността на човека да запазва устойчивост в средата, заинтересована от неговата фрагментация.
Впрочем и тук спасението не е гарантирано. Малките общности лесно се превръщат в секти, балони, системи за контрол и страх. Реакцията спрямо хаоса нерядко поражда съблазън от налагане на строг ред. Затова въпросът на бъдещето не се състои в това да „бъде върнато миналото“ или да бъде изградено общество на тоталната дисциплина.
Миналото няма да се върне. И човекът няма да престане да обича удоволствията, емоцииите, играта. Защото въпросът на XXI век може би не е в това какви технологии ще създаде човекът, а в това дали ще съумее да запази качествата, без които човешката цивилизация губи задълбочеността, устойчивостта и способността си да се възпроизвежда в следващите поколения.
