Очакваният сблъсък между Висшия съдебен съвет (ВСС) и правосъдния министър Христо Иванов по предложената от ведомството актуализирана стратегия за съдебна реформа беше избегнат с тактически ход от страна на кадровиците. Вместо да изразят явно несъгласието си и да влизат в публични разправии, на заседанието си в сряда (15 октомври) членовете на съвета си определиха едномесечен срок, в който да дадат своето мнение. Отсрочката беше оправдана с необходимостта всички съдилища и прокуратури да представят на съвета своите виждания по документа. Истината е обаче съвсем друга – ВСС отлага своето “не” по някои неизгодни за него текстове, за да изчака бившият неправителствен кадър да се разкара от играта. С оглед на решението на политическите партии и на президента следващото Народно събрание да бъде свикано на 27 октомври, вероятно след месец Иванов ще е сдал министерския пост.
По всичко личи, че служебният правосъден министър е очаквал такава маневра от съвета. Иванов и досега подчертаваше, че целта му е да завърши проекта, а за приемането му да мисли следващият парламент. При това той също си е направил добре сметката, защото Европейската комисия ще отчете проектостратегията като негов личен успех, което ще му гарантира светло бъдеще във или извън държавните структури. А ако бъдещите депутати откажат да приемат проекта или ако го окастрят в желаната от съдебната власт посока, негативите ще отнесе ВСС. Неслучайно Иванов отвори пръв темата за разделянето на България от Румъния в мониторинга на правосъдието, което може да бъде потвърдено от Брюксел в предстоящия доклад след Нова година.
Избягването на директния сблъсък устройва всички. Но не решава нищо. Миналата седмица въпросът за стратегията беше поставен директно от главния прокурор Сотир Цацаров и по негово предложение съветът реши да поиска разяснения от Иванов за нейното съдържание, както и за евентуалните промени, които тя ще повлече в Закона за съдебната власт. Докато министърът беше в Люксембург за участие в заседание на Съвета “Правосъдие и вътрешни работи”, Цацаров атакува с новината, че точно преди мисията на евроекспертите у нас в началото на септември правосъдното министерство е разпространило документ на английски език за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и проверка. В този документ се казвало, че през август е формирана работна група, която да формулира изменения в съдебния закон, свързани със структурата и функционирането на ВСС.
Изразявайки раздразнението си от това, че министерството заобикаля съвета, главният прокурор подчерта, че основният фокус на промените е разделянето на съвета на две колегии, които да разглеждат независимо една от друга въпросите за кариерното развитие и дисциплинарните процедури срещу магистратите. При това Цацаров поиска да узнае кои са членовете на работната група. Подтекстът на питането му е, че съставът й умишлено се укрива, а промените се правят на тъмно. Сходна бе реакцията на представляващата ВСС Соня Найденова, която заяви, че не може съветът и министерството да не си комуникират, да нямат обща визия за правната рамка и функционирането на съдебната система. Кадровиците напомниха, че може и да ги заобиколят при приемането на стратегията, но това няма как да се случи при промени в съдебния закон, те няма как да бъдат приети без съгласуване с ВСС и с останалите министерства.
Христо Иванов явно очакваше подобен “дрибъл” и демонстрира кураж, като предложи въпросът за стратегията да бъде поставен като първа точка, но “в диалог с всички заинтересовани”. Това се хареса на Цацаров, който веднага смени тона, а отиващият си председател на ВКС Лазар Груев се измъкна с довода, че не бил готов на момента да обсъжда документа “по същество и в дълбочина”. Смекчаването на тона не може обаче да заличи казаното от правосъдния министър ден по-рано при представянето на проекта на съдебната стратегия. Тогава Иванов влезе остро на прокуратурата, без да обели дума за съда. Министърът заяви, че “прокурорската независимост я нямаме”, а още преди две години Еврокомисията е поискала от България “реформа из основи” на ВСС и прокуратурата. Иванов прекали обаче с твърдението, че “докато в България повечето експерти са наясно какво трябва да се направи със съда, то около прокуратурата продължава да витае неяснота”. Всъщност, както се знае, неяснота няма – има борба на лобита. Дори и неекспертите са наясно с безконтролността на магистратите, а корупционните явления в съда вървят ръка за ръка с тези в държавното обвинение. В крайна сметка служебният министър на правосъдието привидно успокои топката със заключението, че то не трябва да се вади от съдебната власт, а да се направи така, че то да работи. Но за да се стигне до яснота какво точно в прокуратурата не е наред, била необходима международна експертиза. Въз основа на нея трябвало да бъде решено “какво ще се прави с държавното обвинение”, за да е ясно как да се промени ВСС. Думи, които пораждат у прокуратурата основателни страхове, че крайната цел е изваждането й от съдебната власт. А оценката на Христо Иванов, че стратегията е “решителна, но без да е радикална”, води до въпроса дали нещата не се изричат наполовина, за да не се каже цялата истина.
Сама по себе си стратегията предизвиква тъжното усещане за пропаст между действителност и пожелания, които няма да бъдат реализирани. Като нейна обща цел е посочено завършване на съдебната реформа в рамките на следващите седем години, в които съдебната власт трябвало да бъде модернизирана според европейските стандарти. На първо място е подредена промяната на модела на ВСС, за да бъдат преодолени институционалните причини за неправомерно влияние върху и чрез него. Наред с разделянето му на две колегии съветът трябва да работи и да заседава на сесии, а не постояннодействащ, какъвто е сега. Предвижда се пряк избор на членовете от професионалната квота, а парламентарната квота да бъде намалена. Имало идея в нея да влизат и неюристи.
Поставен е и въпросът за промени в статуса на председателите на върховните съдилища и на главния прокурор, но очевидно не става дума за разширяване на правомощията им. Напротив, съдийското самоуправление е развито нашироко “като ефективно средство за ограничаване на административните форми на влияние върху независимостта на съда”, а мнението на съдиите трябвало да бъде отчитано чрез периодични проучвания. Такова право за прокурорите не е записано, въпреки предвидената промяна на организационния модел на държавното обвинение.
Превенцията на корупцията в съдебната власт трябвало да стане систематична политика – да се наложи разширено деклариране на имущество и зависимости, проверки за прокорупционни фактори, разпределение на делата и пр. Първоначалните конкурси за назначаване на магистрати и атестациите за придобиване на несменяемост пък трябва да са придружени от оценка на познанията по етика и от оценка на развитието на личността, вкл. и общата култура, правосъзнанието и индивидуалната независимост на кандидатите. За членовете на конкурсните комисии пък се предлага въвеждане на изисквания за професионална подготовка. По отношение на финансите се предвижда въвеждане на програмно бюджетиране и ориентиране на бюджета към постигане на резултати, като се отчитат натовареността и условията на труд. Маркирани са актуализацията на наказателната политика и оценката на основни нормативни актове, но без конкретни оценки за тях.
Похвална със своята откровеност е главата от стратегията, в която са описани позитивите, негативите и заплахите за съдебната реформа. Посочено е, че българската общественост поставя този проблем като водещ приоритет, но гледа на него “през призмата на недоверието”. Другото хубаво нещо е, че съдебната ни власт е част от правовото и институционално пространство на Европейския съюз, което дава детайлна рамка от стандарти, препоръки и мотивиращи реформата фактори. Лошото е, че повсеместната корупция е описана като проблем на държавното ни управление “по принцип”. Направено е и разграничение между високия фон на “индивидуални икономически мотивирани корупционни актове” и трайното съществуване на “ешелонирани модели на системна злоупотреба с публични правомощия, насочени към власт и подмяна на публичния й характер”. Тези констатации са уплътнени с добавката, че в годините след присъединяване на страната ни към Евросъюза няма устойчива политическа воля за провеждане на необходимите реформи.
Като “фундаментален проблем на съдебната власт” е посочена липсата на добро управление – лошо планиране, нерационално разпределяне на ресурсите, слаба отчетност, реална безотговорност. Заплаха № 1 е инерцията за запазване на статуквото, което е в интерес за различни политически и икономически фактори. Имало и групи в самата съдебна власт, за които нейната нереформираност води до “различни ползи и предимства”. Най-важна и най-голяма била обаче групата от съдии, прокурори и следователи, които се противопоставяли на реформите “поради обикновено нежелание да се излагат на промени, с потенциално непредсказуеми последици”. Други заплахи са политическите спекулации във вид на популистки атаки и умората от реформите и мониторинга.
“След повече от десетилетие опити за реформиране на съдебната власт и седем години наблюдение в рамките на механизма за сътрудничество и оценка настъпва изхабяване на мотивацията на колективно и индивидуално ниво, деморализация и загуба на посока, описвани като “умора от реформи”, пише в стратегията. Стагнацията в реформите у нас довела до засилващ се контраст с останалите новоприсъединили се страни членки на ЕС, което все по-сериозно накърнявало репутацията на страната ни и доверието към нея. Отчетено е и усложняването на международната обстановка, в която слабостта на нашите институции се превръща във “все по-сериозен рисков фактор пред лицето на засилващ се криминален и корупционен натиск”.












