В геополитически план има моменти, в които светът се “свива” до няколко държави и техните възможности, в това число и дипломацията – силно оръжие, чиято употреба предотвратява евентуални военни конфликти. Обаче както е казал Клаузевиц: “Войната е продължение на политиката, но с други средства”. В това, разбира се, няма нищо учудващо, ако вземем за отправна точка САЩ, които винаги си намират повод да се включат в поредния ракетен танц. Нападението срещу Иран беше очаквано, тъй като струпването на сили в Близкия изток достигна невиждани размери от 2003 година насам. Освен това от ЦРУ и израелското разузнаване изтече информация, че те внимателно следели висши представители на Иран – били хакнали пътни камери в Техеран.
Как протече самата операция?
От САЩ твърдят, че „приоритизират места, които представляват непосредствена заплаха“, докато израелските военновъздушни сили са фокусирани върху политически цели и апарата за вътрешна сигурност на Иран. Да, ама не! В поне един случай американски или израелски самолети са ударили болница, като въздушен удар, вероятно извършен от САЩ, по училище в Минаб е убил 165 момичета на възраст между 7 и 12 години и учителки. И видиш ли, американските власти предупреждават, че това е само началото…
Отговорът на Иран не е по различен. Вярно – първите им цели бяха регионални военни радарни инсталации, предназначени за проследяване на балистични ракети в Бахрейн, Катар, Кувейт и Йордания, но мотивът им да се насочват ракети и дронове към всяко място с американци е меко казано абсурдно. Но изглежда, че Иран се е опитал да удари и граждански обекти, които нямат особена връзка със САЩ. Например – в Катар ирански ракети и дронове удариха електроцентрала и най-големия завод за втечнен природен газ в света, както и ударите в пристанищния град Дукм в Оман.
Най-важният извод от първата седмица на по-активни боеве е, че правителствата на САЩ и Израел са били добре запознати, че атака срещу Иран ще провокира значителен отговор. Позицията на функционерите на Ислямската република е ясна: „Ще се сражаваме, каквото и да ни струва, и независимо колко дълго ще продължи“! Само че това продължение няма да се ограничи в границите на Иран.
Войната – между “голямата игра” и погромът
Желанието на населението на Иран за промяна във вътрешнополитически план, последвано от многобройните протести и кървавото им спиране с най-малко 7 000 жертви, доведе до остра международна реакция и показа на света, че Ислямската република е дълбоко разклатена.
Американският президент Доналд Тръмп заяви, че ако властите в Иран продължат „да стрелят“ и „да убиват“ протестиращи, САЩ са готови да се намесят, за да ги „спасят“. Разбира се, за войната може лесно да се говори, пише, критикува и да се развиват тези особено когато не си пряко въвлечен в нея. Но какво остава за бъдещето?
След ликвидирането на върховния лидер на Иран Али Хаменей, се появи въпроса: кой ще го наследи? Реално погледнато основната структура на ръководството на Иран беше непокътната – президентът Масуд Пезешкиан, главният съдия Голам-Хосеин Мохсени-Еджей, Алиреза Арафи от Съвета на пазителите и влиятелният председател на парламента Мохамед-Багер Галибаф са все още живи.
Това не им попречи няколко дни по-късно на 4 март да изберат Моджтаба Хаменей – вторият син на покойния аятолах, който да заеме поста на баща си.
Решаващото обаче е с какво ще се задоволи Тръмп, който отбеляза, че този избор е неприемлив като допълни, че и той трябва да участва в назначаването, давайки пример с Венецуелския сценарий. Разбирайте – няма значение дали режимът ще е друг, стига само да подхранва нарцисизма на американския глава и да му се отплаща с “договорения” дан (я с петрол, я с минерали).
Ако народът не може да бъде целокупен, целят се да е изцяло купен!
Научавайки за смъртта на Хаменей, в някои ирански градове, а и не само, хора излязоха по улиците, за да изразят радостта си. Сред ликуващите бяха близки на убити по време на протестите. В същото време има и не малко хора, които скърбят за върховния лидер, като организираха траурни шествия с портрета му.
И тук идва идеологическото предизвикателство – между борбата за промяна и запазването на статуквото. В исторически план нещата седят по друг начин, който може да не се хареса на поддръжниците на едната или другата страна в конфликта. Накратко – става въпрос за откраднатата демокрация на Иран!
Едва ли има отношения, които са така „смразени“, както са тези между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга. За САЩ и Израел Иран е „радикално религиозен режим, който се опитва да създаде атомна бомба“ и който е част от „оста на злото“. И обратното – в очите на Техеран, първите са „империалистичният сатана“ и „коренът на всички злини“. Причините за това могат да се видят в миналото – преврат, подкупи, а след тях погром за върховния суверен, който се смята за наследник на древните перси.
Трябва да се върнем назад до 1951 година, за да си дадем сметка, че единственият демократично избран министър-председател в историята на Иран е Мохамед Мосадек.
Той е определян като харизматичен, красноречив, образован и ревностен защитник на националните интереси, преди да бъде свален чрез преврат, организиран от ЦРУ, само защото се осмелява да национализира иранската петролна индустрия, която е разкъсвана от несправедливото разпределение на печалбите между Иран, който получава жълти стотинки, и Великобритания, която печели милиони всяка година.
В крайна сметка САЩ се намесват, разбирайки каква полза може да извлекат от един добре дирижиран преврат, като американските тайни служби стартират в Техеран „Операция Аякс“ – ЦРУ подкупва политици, офицери от армията и духовници, за да ги накара да се противопоставят на Мосадек.
В краткосрочен план превратът от 1953 година донася на американците огромни ползи – в продължение на 25 години те си осигуряват спокойствие, както и достъп до петролните резерви на Иран. Но именно заради свалянето на едно демократично избрано управление и заместването му с “правилния” образец, американците губят много. Шахът е свален от Ислямската революция на аятолах Хомейни в началото на 1979 година и в желанието си за един по-либерален Иран и връщането на патриотизма на Мосадек, никой не подозира, че целта е крайното ислямизиране.
Какъв е изводът?… Ако Великите сили не престанат да мислят, че могат да се разпореждат, както им скимне за добре в един многополюсен свят, ще продължаваме да ставаме свидетели на една непрекъсната цикличност в конфликтите.
Добре забравеното старо
През последните месеци синът на последния шах на Иран Реза Пахлави се превърна във възможен избор, който да оглави едно преходно правителство в страната. Въпреки това е трудно да се прецени каква точно е подкрепата за него, предвид скептицизма на Доналд Тръмп, че Пахлави няма да получи нужното доверие. Пахлави не смята, че образът на баща му е пречка за него, тъй като неговата идея е да се гарантират правата на всички граждани на Иран и да се проведат демократични избори.
На този фон се появява още един казус – по неофициална информация САЩ преговарят с кюрдите за евентуално въоръжено въстание.
И е трудно да очакваме, че ще бъде потвърдена, защото вероятно всички помним как един от най-важните приоритети в кампанията на Тръмп беше обещанието да не се започват нови войни, а да се сложи край на старите. Този своеобразен тип изолационизъм датира още от началото на 40-те години на XX век и поддръжниците му се обявяват против участието на САЩ във Втората световна война.
Сега се оказва, че няма условия за спазване на обещанието! На пресконференция в Пентагона, министърът на войната Пийт Хегсет обяви, че промяната във вижданията на Тръмп, се дължи на изчерпаните възможности да се реши спорът с Иран по дипломатичен път. Не стига това, но както вече споменахме, по непотвърдена информация САЩ са готови дори да въоръжат кюрдите в Иран, които да вдигнат въстание и да катализират падането на режима в Техеран.
Ходът крие сериозни рискове – от предизвикването на кюрдска гражданска война до разпокъсването на Иран. Още повече, че в исторически план САЩ вече са си патили от подобни “тактически маневри”, като например Афганистанската война (1979-1989) и подкрепата за муджахидините – част, от които е и Осама бин Ладен – лидерът на „Ал Кайда“, отговорна за атентатите в САЩ на 11 септември 2001 година.
“Не е толкова просто американците да въоръжат прокси групировки, които да се сражават от тяхно име. Това са групи от хора, които мислят и за собствените си интереси и въпросът е дали САЩ искат да се намесват в това”, коментира пред Си Ен Ен представител на администрацията на Доналд Тръмп.
Към днешна дата се твърди, че ЦРУ работи по няколко сценария: хаотично въстание, дворцов преврат от Корпуса на гвардейците на Ислямската революция (КГИР) или появата на друг владетел от духовенството. Всички тези варианти предполагат, че КГИР ще продължи да бъде водеща сила, т. е. липсата на добре оформена опозиция и пълната разруха на централната власт, а с това и на държавата, ще доведе до бунтове и сепаратистки движения.
Прогнозите за развитието на войната не са оптимистични за иранския народ. Голяма част от населението, вместо да се радва на освобождение ще се превърне в бежанци. Иранците, които сега приветстват атаката, ще открият, че САЩ се грижат за политическата свобода толкова, колкото и във Венецуела.
Идеалът на Тръмп и на неговата администрация за разделение на властите, гражданско общество и демокрация в близкоизточния регион, се изчерпва дотам, доколкото на него му е изгодно, а това води до опасности от радикализация в бъдеще.
И тогава ще остане само горчивината от едни лидерски идеали, които накратко могат да се обобщят така: “Изравнихме ви със земята – сега е ваш ред да съградите демокрация върху руините”!
