За да спестя евентуални спекулации, ще започна с три уговорки. Първо, смятам конкурса „Евровизия“ за псевдо-състезание, с ниска естетическа стойност, задкулисни игри и смазваща политизация. Второ, песента „Бангаранга“ не ми харесва в смисъл, че не бих я слушал отново и отново (за разлика от редица мои любими песни). Трето, горните две съображения не означават, че подценявам личното постижение на ДАРА; напротив, желая й успех във всяко поприще, което реши да следва.
Поводът за настоящите разсъждения е общественият отзвук и яростната полемика, която не просто прие крайни форми, а достигна до нива на обобщения относно същностни характеристики на нацията ни. Например, за източниците на национално самочувствие или за природата на комплексите ни за непълноценност. А най-вече ме вълнува начинът, по който видни личности и високопоставени длъжностни лица реагират на подобни събития.
Накратко,
относно публичните спорове за българската победа на „Евровизия“.
Не можем да отхвърлим напълно тезата за голямото символно и психологическо значение на събитието. В период, когато България (не без основания) е потопена в песимизъм, подобен успех е като глътка свеж въздух. Той показва, че страната може да произведе нещо, което другите оценяват. Това не е маловажно, защото самочувствието дава енергия на обществото.
От друга страна, неправилно е с тази победа да се свързват автоматично очаквания за реален прогрес при решаването на големите ни проблеми. Тя няма да „закърпи“ разпадащия се бюджет, нито да намали корупцията, да върне младите хора от чужбина, или да ни даде посока за суверенна външна политика. Да се правят категорични изводи за икономически или политически възход от победа в песенен конкурс е начин за бягство от реалността.
Най-полезният резултат от този обществен дебат е да се използва победата като инструмент. Тя може да бъде поне три неща. Първо, катализатор за преосмисляне на необходимостта от увеличаване на инвестициите за постигане на наистина важни културни цели. Второ, основание за разумна стратегия за развитие на културната индустрия. Трето, повод за размисъл защо голяма част от българите изпитват такава болезнена нужда от външно признание. Накратко, нормално е да се радваме на победата и да се гордеем с таланта на победителя, но не бива да стоварваме върху нея очаквания, на които не може да отговори. Тя е обнадеждаващ символ, а не готово решение. И точно това е нейната стойност – да даде тласък, а не да свърши работата вместо нас.
Следващият голям въпрос произтича от раздухването на темата за
прословутите ни национални комплекси за непълноценност.
Ако говорим за комплекса за непълноценност в популярния, а не в клиничния смисъл, това не е просто „чувство за малоценност“, а състояние, при което големи групи от нацията нямат реалистична представа за себе си и постоянно търсят някакво външно потвърждение. Той се изразява в два полярни, но всъщност идентични защитни механизма, които наблюдаваме ясно в днешната ситуация.
Единият механизъм е явен и дефанзивен: „нищо не можем, всичко ни е зле, не сме в състояние да променим нещата“. Другият механизъм е скрит и компенсаторен: „това, което направихме, е велико постижение в мащабите на човечеството“. И двата механизма са бягство от реалистичната, спокойна оценка, че става дума за реален успех в конкретна област, който обаче има своите измерения и граници.
И двата синдрома са изразители на непълноценност, но патосното надценяване е по-коварният и „по-българският“ симптом. Тези, които подценяват успеха (наричани „хейтъри“), изразяват нараненост, страх да изпитат надежда, защото надеждата носи риск от разочарование. Това е класическа защита – атакуваш успеха, за да не може той да те изложи на евентуален бъдещ срам. Това е комплексът в явен, разпознаваем вид.
Но другите, които виждат в победата „доказателство за българския гений и източник на ново национално самочувствие“, са изразители на
комплекса в неговия най-усложнен, хроничен стадий.
Виждаме мащабите на преекспонирането. Когато над една победа се изграждат философски теории за националния престиж, за качеството на талантите (като че ли досега не е имало български таланти) и за спасение на самочувствието, това показва, че тази победа е трябвало да запълни дълбока вътрешна празнота.
Здравото самочувствие се гради върху постепенни, реални успехи – икономически ръст, намаляване на неравенствата, работещи институции. Да се твърди, че една победа в музикален конкурс сама по себе си създава трайно национално самочувствие, е същото като да твърдиш, че обличането на един скъп костюм ще реши проблема с дълговете ти.
Отрицанието на успеха („хейтърството“) е циничният израз на комплекса, това е оголеният песимизъм. Но по-точен израз на комплекса е надценяването, то е по-коварно, защото се представя за нещо положително (патриотизъм, национална гордост), докато всъщност е бягство от реалната работа за изграждане на истинско, стабилно самочувствие.
Накрая, няколко думи за
политическите проекции на дебатите.
Всяко голямо, емоционално, обединяващо обществено събитие е потенциален обект за политическо инструментализиране. Политиката е изкуството на контрола върху колективното поведение. Когато два милиона българи изпитват гордост или поне радост, за един политик това е безценен ресурс, все едно е открил петролен кладенец в задния двор на къщата си.
Политиката винаги ще се опитва да „прегърне“ индивидуалния успех в която и да е област. Това е неизбежно. Въпросът не е дали ще се случи, а как обществото и медиите ще реагират. Една здрава публична среда би трябвало да каже: „Церемониите са ОК, но сега ни кажете какво ще правите за младите музиканти и художници.“
Не искам да противопоставям различните направления на успехи на българите, по-скоро е добре да забележим, че
тяхното признание може да се случи по друг начин
и да води до други поуки. По случай 24 май – Ден на светите братя Кирил и Методий, Българският патриарх Даниил прие български ученици, постигнали високи резултати на международни състезания по философия, математика и инженерство. Негово Светейшество поздрави младежите за постигнатите резултати и ги насърчи да продължат да развиват своите таланти и знания. Той подчерта, че техните успехи са радост не само за тях самите, но и за всички наши сънародници. Изтъкнато беше, че става дума за постижения с истинско съдържание, които носят в себе си смисъл за цялото общество. Той призова младите хора да продължат да бъдат любознателни и да използват талантите си за развитие на науката и обществото, за бъдещето на нашето земно Отечество.
Това е модел на признание, който не експлоатира постижението. Учениците остават в центъра. Техният успех е свързан с по-големи ценности (знание, труд, вяра, смисъл), но не се превръща в инструмент за доказване на значимостта на институцията, която ги приема. Истинското уважение към успеха се измерва не в красивите думи, които се казват на церемониите, а в това, дали след като камерите изгаснат, идват реални ангажименти – стипендии, програми, инвестиции в образование и култура.
