Забелязвате ли как се промени говорът на съвременния българин – случи се – не се случи? Пример: "Защо реформите не са се случили, а незаконното забогатяване се е случило?"
По този начин изключва себе си от ненавистната заобикаляща го среда ли? А тя не е ли населена с подобни жалки, статични, изпълнени с апатия към развитието индивиди?
Защо изостанахме с десетилетие от Румъния – и по съдебна реформа, и по икономически растеж, и по социална политика? Защо слязохме на нивото на Гърция, където реформите са забранени? Надцакването на наши тираджии с гръцки трактористи във вреда и на двете групи ли е? Всичко ли се рути в нашата държава? Защо като слушам и Бойко, и Пеевски, и Мартин със срязаните маркучи, вече спрях да вярвам, че дори лампичката на хладилника спира да свети, като затворя вратата? Към какви низини на нищите духом пропадаме? Това ли беше преходът – от обезправеност до слободия, от детерминирана мечтателност до свободна безидейност, от мъдрост поради гнета към затъпяване от псевдоинформираност?
Тъжно е. По-лошото е, че не знам към кого да се обърна с тези въпроси. Затова ви предлагам да почетем отговори. Отговорите на едни от най-добрите народопсихолози, нека ги наречем душеведи на Румъния (Емил Чоран), Гърция (Никос Диму) и на България – Иван Хаджийски.
Ето какво е написал северният ни съсед:
Единствените искрени признания са тези, които ние правим косвено: говорейки за другите.
Как да разбереш, че си на верен път? Много просто: ако до теб никой не е останал, значи си близко до целта.
Никога не се съгласявай с тълпата. Даже когато тя е права.
Ето и извадки от „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски:
Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране на богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска.
Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам на стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи.
Ето го и гениално-саркастичния Никос Диму – из "Нещастието да си грък"
Гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава три пъти повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства – и преживява – петорно повече, отколкото усеща.
Гръцкият Закон на Паркинсон: "Двама гърци правят за два часа – поради разногласия – това, което един грък прави за един час."
Извайваме митове за себе си. И след това сме нещастни, защото изглеждаме недостойни за митовете, които сами сме си създали.
Гръцкото образование: Механизъм за масово насилствено захранване със знания, задвижван от неуки, сковани и лошо платени преподаватели.
Не знам дали ви помогнах с мислите на тези светли умове, но поне не ви обърках.
Както правят политиците, социолозите и олигарсите.
