Преди 20 години, когато се наливаха европейските основи на днешната ни татковина, имахме една любима крилата мисъл на Белински, която – според нас – обясняваше всичко, случило се от подписването на Санстефанския договор на 3 март 1878 г. до наши дни: “Да се разсъждава логично и да се разсъждава вярно са две различни неща!”
Е, откакто през 1999 г. България получи пътната карта за присъединяване към Европейския съюз, управниците ни разсъждават единствено… вярно: “Ще направим това, защото Брюксел го иска!”, “Ще направим онова, защото в противен случай Брюксел ще ни санкционира!”, “Няма да правим еди-какво си, защото Брюксел не ни е казал!
На 1 януари 2007 г. резултатът от псевдореформите ни най-после се видя и с просто око: влязохме в Европейския съюз, но… с по-лекия воденичен камък на шията, познат като Механизъм за сътрудничество и проверка. По-тежкият беше правосъдната предпазна клауза, но Брюксел го досрамя, защото по този начин щеше да признае… очевидното: как така
България е похарчила над 250 млн. евро за съдебна реформа,
но няма дори половин работещ закон или поне една работеща институция?
Оттогава досега все сме така – хем се ползваме с всички блага на пълноправното членство, хем продължаваме да тънем в мизерия и да се давим в собственото си недоволство. И понеже нямаме обяснение за този феномен, ругаем… богатите. Защо ни е срам (или страх) да си признаем, че 90% от днешните български евроатлантици лъжат Брюксел и Вашингтон със същия непукизъм, с който
90% от довчерашните първи партийни и стопански ръководители лъгаха Москва
в продължение на 45 години.
Каква е връзката между тази нерадостна констатация и крилатата мисъл на Белински? Ами елементарна е – и то в двете посоки!
Ако разсъждаваме логично, след като по времето на социализма ние сме били в Топ 30 на най-развитите държави в света, по времето на демокрацията би трябвало още да сме там някъде. Не за друго, а защото на Обединена Европа просяци не й трябват! И поради тази причина,
Брюксел и Вашингтон нямат никакъв интерес да разбиват и съсипват нещо работещо.
Но понеже ние винаги сме си разсъждавали вярно, до 10 ноември 1989 г. ни беше виновен световният империализъм, а след това – световната демокрация. Така че е крайно време да отговорим на въпроса “Защо преди 33 години социалистическата система рухна толкова необратимо, сякаш никога не е съществувала?”
Ами много е просто: в началото на 1987 г. бащата на перестройката Михаил Горбачов прекрати платената интернационална солидарност и постанови, че социализмът си е социализъм, но съветските горива, суровини и оръжейните лицензи струват пари и държавите членки на СИВ ще трябва да си ги плащат по световни борсови цени. А не да ги получават даром или на безценица, а след това да ги продават и препродават на трети държави с по 200-300 процента печалба.
Примерно –
“купуваме” от СССР един тон петрол за 120 валутни лева
(около 60 долара по официалния курс на БНБ), след което го реекспортираме за Гърция или Австрия срещу 300 долара. И така… по 7-8 милиона пъти на месец в продължение на 45 години.
Същата работа беше с оръжията и боеприпасите, с металите и всички останали суровини. Купуваме евтино, преработваме евтино и препродаваме на петорни и шесторни цени.
Само за справка – по онова време Брутният вътрешен продукт на милата ни татковина се движеше в “промеждутъка” 20-24 милиарда лева, така че връзвахме двата края без никакъв проблем. До началото на 1987 г., когато Горбачов изведнъж забрани и прибра обратно всички съветски вересии.
Толкоз му трябваше на мощния и вечен социалистически лагер – две години живот на мускули, режим на тока и празни магазини, след което обитателите му решиха, че повече така няма да я бъде. И системата рухна за по-малко от три денонощия. И то с такава еднопосочна необратимост, сякаш никога не е съществувала.
Всъщност, то си е точно така, защото в онзи му вид социализмът нямаше нищо общо с теорията на основоположниците Маркс и Енгелс! А у нас даже и социализъм не е имало, защото дори в учебниците ни така пишеше: на 9 септември 1944 г. в България е установена
диктатура на пролетариата под формата на народна власт!
И поради тази причина ние демагогски винаги сме се наричали народна република…
Както и да е – минало. Важното е да гледаме в бъдещето. И да разсъждаваме логично, а не вярно – като политическите ни елити.
С други думи – връщаме се на темата за предизборните програми, с които т. нар. партийни елити влязоха в битката за 48-ото народно събрание.
Нито една политическа сила няма представа – не само реална, но и смътна дори – как би управлявала независима България, ако ги няма прословутите европейски милиарди. Просто така – въпреки че сме държава членка на ЕС, моментът е настъпил и Брюксел е постъпил като Горбачов – уважение всекиму, вересии – никому!
Тоест:
- връщаме получените досега 30-35 милиарда евро на Брюксел и Вашингтон;
- искаме си обратно вноските за Европейския съюз – около 7-8 милиарда евро от 2007 г. насам;
- категорично се отказваме от полагащите ни се 12 милиарда лева по Националния план за възстановяване и устойчивост и от 29-те милиарда евро по оперативните програми през Третия програмен период 2021-2027 година.
Знаете ли какво ще се случи? Държавата ще фалира най-много след година-година и половина. Такива са всички програми, заради които (уж) партиите отличнички влязоха в 48-ото Народно събрание и се добраха до държавните субсидии – една огромна бутафория. Точно толкова голяма, колкото и
правосъдната реформа, която “Демократична България” ще направи,
ако получи цялата власт, т.е. има квалифицирано парламентарно мнозинство и собствено правителство.
Над 99% от избирателите на Христо Иванов и компания нямат никаква представа за какво става дума, а останалите просто не ги интересува. Затова ние ще повдигнем завесата…
По времето на тоталитаризма, главният прокурор беше избиран от Народното събрание и поради тази причина бе подчинен пряко и единствено на партията майка – БКП.
След 33 години демокрация, Христо Иванов и съпартийните му псевдореформатори искат възстановяването на този модел:
независимият уж главен прокурор да бъде избиран и да е подчинен
на единствената откровено политическа институция, каквато е парламента. И ще им мине номера, защото всички разсъждават вярно, а не логично.
Помни ли някой реформата на Христо Иванов от 2014-2015 година? Не, затова я припомняме накратко.
Голямата “реформа” е разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска, които избират, назначават и осигуряват кариерното бъдеще на магистратите и техните административни началници.
В случая – редовите слуги на Темида не ни интересуват, защото те са пешки в голямата игра: ако слушкат – ще папкат и ще станат царици, топове и офицери. Ако не слушкат – най-много да поработят за своя сметка известно време, а после да бъдат изхвърлени и да станат адвокати. Интересуват ни административните ръководители.
Преди реформата на Христо Иванов, ако искаше да назначи свой храненик за председател на окръжен съд или на окръжна прокуратура,
задкулисието трябваше да си купи най-малко 15 гласа във ВСС.
Такава беше сметката – 13 гласа гарантират избора, а останалите са за всеки случая, ако някой реши да се уплаши и да се разболее от днес за вчера.
Днес, 7 г. след реформата на Христо Иванов от 2015 г., сметките наистина са прости – ВСС беше разделен на две колегии – съдийска и прокурорска: 14 кадровика в едната и 11 – в другата.
Оттук нататък сметката е елементарна: един окръжен съдия вече “струва” 8 рушвета, а един окръжен прокурор – само шест. Или един, ако “гарант” на сделката е Обвинител № 1…
Другото малоумие, заради което бяха профукани поне 10 милиона евро и 15 години “реформи” е т. нар. Инспекторат към Висшия съдебен съвет. Който хем е длъжен да разкрива и да санкционира корупционните практики, хем е обречен да поучава пари без да прави нищо кой знае какво.
Казано накратко – въпреки че ги избира Народното събрание, т. нар. инспектори на Темида не искат да правят нищо, освен да проверяват движението на делата по дати. И, ако
аз съм прокурор и подменя 10 кила кокаин с 10 кила пудра захар
– никой никога няма да ме хване. А и да ме хване, много важно – думите и делата на инспекторите не доказват абсолютно нищо, защото… този тип престъпления изобщо не им влизат в работата.
И с останалите ни реформи е същото. Така че хайде от 19 октомври депутатите в 48-ото Народно събрание да забравят верните разсъждения и започнат да мислят логично. Защото наистина няма кой повече да търпи българската ни рулетка: залозите огромни, но ни топче има да се върти, ни ако има – ще падне на по-различен цвят от… задкулисно безцветното!
