Между старите снимки в антикварните магазини има чудесни примери свързани с тъжните ритуали на обърканите ни балкански души. Опечалените повдигат под 45 градуса ковчега, накачулват се около него и се снимат за последен спомен с мъртвеца.
Докато католиците погребват в запечатани ковчези, а при мюсюлманите голият мъртвец се изтъркаля от чаршафа в гроба, докато опечалените бягат, ние трудно се откъсваме от него. Така е и с честването, демек "празника". Защото всички наричат честване – деня на обесването на Васил Левски, 19 февруари. Политици се тълпят пред лика му, за да засвидетелстват…, какво, не знам.
А за рождения му ден никой не се сеща.
Та отношението на политиците към Апостола на българската свобода дякон Васил Кунчев – Левски е темата на това писание. Точно сега – след като мина джумбушът около "честването", всичко се забрави, за да си гледаме живота.
Историята обаче помни, че през 1907 г., когато на 19 февруари в Карлово се е откривал паметникът на Левски, въпреки настоятелните покани на тамошните власти нито един депутат или министър, нито един политик от жълтите павета не е отишъл на освещаването.
Пак историята казва, че през 1937 г., когато се чества 100-годишнината от рождението на великия българин, карловци са се подготвили и откриват къщата-музей на Апостола, представители на централната власт отново няма.
При социализЪма умишлено се подминаваше рождената дата на Левски. Важно беше да скърбим за гибелта му. Защото мъртвите герои бяха удобните, те вървяха по банкета на асфалтовия път към комунизма, за да потвърждават правилността на посоката.
Но след избухването на демокрацията не остана кабинет на властник, зад гърба на когото да не бе окачен портрет на Левски. Апостолът е нещо като безмълвен гарант за качеството на въпросния индивид и уменията му да изпълнява държавническа дейност. Някак си по-леко се носи службата в името на народа, когато зад тебе наднича най-святият българин. Неслучайно той е зад гърба на човека на държавна вахта – да помага и да бъде фон на неговата загриженост и себеотрицание в името на народа.
(Истината е, че ликът на най-големия българин е едно знаме, в което властниците си избърсват мръсните ръчички, без да ги види никой. Все едно са яли пържена цаца, а салфетки няма и затова ловко посягат на провесената покривка.)
И така, първите нашенски политици в свободна България се срамуваха и страхуваха от Апостола, обрекоха семейството на гибел – майка му Гина се хвърля в кладенец от мъка и глад, брат му опълченецът Петър Кунчев полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен, умира като просяк.
В по-нови времена властниците държат Апостола за фон, не разбирайки, че пред портрета и пред бюста изглеждат малки, жалки и незабележими.
