“Приятел те наричам, такъв ли си, едва ли, не стана точно както си бяхме обещали”. Това изпя Ивана в своята песен “Ах, тези пари”. Думи, които могли да опишат една от нишките в многосюжетния случай “Петрохан”, превръщащ се с всеки изминал ден в удобна опорна точка на официално незапочналата предизборна кампания. Песен, която може да е чудесен фон и на новината за рекордно ниския ни резултат в годишния индекс за възприятие на корупцията, пряко обвързан с обществено-политическите процеси в страната, в това число и с вече споменатата петроханска сага. Покрай дейността на Националната агенция за контрол на защитените територии се появиха данни за редица случаи, в които тя си е превишавала правомощията и те са били отчетени като нередности, но после сякаш институциите са си затваряли очите -„упражнение“, пораждащо сериозни подозрения за корупция.
Според данните от корупционния индекс на Transparency International, България получава едва 40 точки от общо 100 (наред с Унгария от страните членки на ЕС), което е под критичния праг от 50 точки, като само за последните две години страната ни е загубила 5 точки в класацията. Към момента се намираме на 84 място от 182 държави, участващи в изследването, което е и най-слабият ни резултат от 2012 година насам. Тази отрицателна тенденция се дължи на липсата на решителни действия срещу корупцията, неефективното прилагане на антикорупционните мерки, засилващите се атаки срещу гражданското общество, както и влиянието на клептократски мрежи в институциите.
Реално погледнато, средният световен резултат е 42 точки – най-ниският за последното ни десетилетие, като има и спад при държавите с много високи резултати, т. е. ако преди десет години 12 страни са имали индекс над 80, през изминалата година те са пет. Разбира се, това не трябва да ни успокоява – най-малкото защото през годините винаги сме теглили ЕС към дъното, когато се заговори за корупция, а и не само.
В икономически план, данните не са по-цветущи за родината ни. Бизнес проучванията показват, че 55% от компаниите определят корупцията като сериозен проблем за дейността си, а 89% я възприемат като широко разпространена. От своя страна, това изкривява конкуренцията и икономическите реформи. Освен това продължава съществуването на цели икономически сектори, част от “царството” на сивите финансови потоци и недекларираната заетост, получаваща заплатите си в плик, което пък увеличава риска от пране на пари.
“Заради корупцията милиарди левове годишно са загубени за икономиката под формата на по-нисък растеж и неефективно разпределение на ресурсите”, заяви председателят на Управителния съвет на Българската стопанска камара (БСК) Добри Митрев.
Липсата на напредък се наблюдава и при изпълнението на редица препоръки на Европейската комисия, GRECO и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), в това число националното регламентиране на лобизма и прилагането на антикорупционното законодателство, като закриването на Комисията за противодействие на корупцията, която така и не можа да заработи ефективно. Това са само част от печалните примери за това как конфликтът на интереси удря върховенството на правото и устоите на демокрацията.
Оттук накъде?
Основната ни грешка е, че възприемаме корупцията като поредица от скандали – една обществена поръчка, един имот, мълчащи разследващи органи и после даваме път на следващия скандал или трагедия, изместваща предишната. Индексът не показва тази сензационност, точно обратното – спира се на устойчивостта на проблема.
И шесторното (само)убийство, религиозно-педофилската секта и като цяло всички версии, твърдения, спекулации и внушения около случая “Петрохан-Околчица” не са просто „мегасензация“, те не са нещо изолирано. Достатъчно е да направим справка в архивите от по-минали години, за да разберем, че времето не лекува недъзите на институциите, които само говорят и нищо не казват, а пък какво остава да правят… Дори напротив – с времето се стига до нещо много по-страшно – до пълна липса на доверие в тях.
А ако нямаме доверие в институциите, всяка криза ще ни хвърля в информационен хаос, в който неяснотите ще се запълват с голяма доза въображение от спецовете в социалните мрежи. Липсата на вяра в институциите представлява най-голямата криза на държавността, която може да имаме.
Тя е по-сериозен проблем от неспазването на принципа на разделение на властите, по-тежък бич от корупцията, по-безнадежден случай от бедността. Най-лошото е, че “утре” трагедията в Петрохан може да се повтори и то не с хижа в планината с шест трупа, а с нещо много по-страшно.
Какво научихме от примерите с разследванията на убийствата на Алексей Петров и Мартин Божанов – Нотариуса, с издирването на бившия следовател Петьо Петров – Еврото, с хода по делото срещу Никола Николов – Паскал? Че системата е в колапс, а където се работи, се проявява особена избирателност?
Как да си я обясним?
През 2023 г. МВР е провело съвместно учение с организацията на Калушев – Националната агенция за контрол на защитените територии в изоставена сграда в Монтана.
В същото време прокуратурата не върши нищо близо година, след като през януари 2025 г. получава преписка за “извършени сексуални или блудствени действия от Ивайло Калушев, относими към Глава Втора, Раздел VIII от Наказателния кодекс”.
Това е илюстрация на практиката как сигнали за тежки престъпления се „задържат на трупчета“ и както коментира директорът на Антикорупционния фонд Бойко Станкушев, такъв модел на действие позволява на службите и прокуратурата да разполагат с инструмент за влияние върху лица, попаднали в полезрението им.
На този фон призиви като този на премиера в оставка Росен Желязков, че институциите трябва да бъдат оставени да си свършат работата, няма как да се приемат еднозначно.
А и поведението на ръководителите на някои от замесените институции не помагат, за да се опитаме да се вслушаме в призиви като този на Желязков.
Депутатът от ДПС-„Ново начало“ Калин Стоянов, който е шеф на ГДБОП по времето, когато е подаден сигналът за сексуално посегателство срещу Ивайло Калушев (през 2022 г. ГДБОП прекратява разследването по сигнала на Валери Андреев, защото той не могъл да осигури втори, независим свидетел на твърденията си) не коментира конкретния случай, а веднага започна да обвинява – Бойко Рашков, Надежда Йорданова, Николай Денков, Васил Терзиев, Борислав Сандов и всички “свързани със Сорос в България”.
Досущ като популярната поговорка: „Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле”. Представителите на институциите си взимат онова парче от трагедията, което след “преопаковане” хем да им гарантира политически капитал за изборите, хем „опонентите“ да операт пешкира. Накратко – проявяват по-високо майсторство от добре познатото “прехвърляне на топката” от една институция на друга. Затова се наслушахме и нагледахме на вулгаризми, неприкрита ехидност, обвинения, че Европа и либералната идеология са ни виновни за всичко и много други.
Станахме свидетели и на практическото приложение на теорията на Жан-Ноел Капферер за слуховете. Според френския изследовател разпространението на един слух зависи от това колко “вероятно” изглежда той на хората, а не от това дали наистина е верен или не.
На фона на случая „Петрохан“ няма нищо учудващо в данните на Transparency International. Зад формулировката „възприятие на корупцията“ международната организацията измерва в най-голяма степен доверието в институциите.
Последното издание на Индекса не ни казва нищо ново. Но предвид трагедията в Петрохан и в подножието на Околчица не можем да не се чувстваме предупредени, че след като нямаме никакво доверие в институциите си; виждаме майка, която няма доверие в детето си; баща, който пък се предоверява на човек, с когото по-късно детето му е намерено убито, може би е време да се замислим за моралния си компас.
Ако не искаме след години отново да четем същите анализи, същите постове в социалните мрежи за поредното убийство или тежко изнасилване и да се възмущаваме от институционалното безхаберие, може би трябва да си зададем по-неудобния въпрос: докога носенето на морална отговорност ще ни е последна дупка на кавала, а не жизнена необходимост?
