След случилото се в сутрешните часове на четвъртък (18 септември) няколко часа преди петия вот на недоверие на служебния паркинг пред Народното събрание, се сетих за „Духът на въжделението“ на Пейо Яворов:
„И тук си тъй велик, и там си толкоз дребен, но винаги бунтовен, всякога враждебен, какво желаеш ти? Той рече: Свобода!”
Всеки иска да е свободен да изрази своето недоволство. Също така и всеки е свободен, да се възмути, ако някой недоволства срещу него. Свободен е да го направи по всякакви начини – показни, елегантни, отблъскащо просташки…
И българските граждани са свободни да гласуват или да не отидат до урните – разочаровани, обезверени, отвратени. Но както се казва при подобни случаи: Тръгнат ли си отвратените, ще останат само отвратителните.
Така че свободата да имаш право да избираш – дори между най-тъмните нюанси на сивото или най-л**няните на жълтото – пак не трябва да ни се отнема.
Както пише Трифон Кунев, известен с рубриката си “Ситни, дребни… като камилчета” във вестник “Народно земеделско знаме” (отпреди близо 80 години, но чиято съдба бе припомнена преди няколко години от Тони Николов в “Култура”): „Да, Велики инквизиторе, да, внуци на бай Ганя Балкански, да – всичко е позволено на човека, освен онуй, което Бог му е запретил, а то е – да отнема свободата на своя брат“.
Накратко – както го е формулирал Рене Декарт, много преди Пейо Яворов и Трифон Кунев: „Моята свобода завършва там, където започва свободата на другия”.
Другия с главно „Д“ или другия като Държава?
Къде бе държавата в онази сутрин?
От трибуната на парламента Костадин Костадинов от „Възраждане“ възнегодува срещу сериозното полицейско присъствие пред парламента, опитвайки се да го обвърже с предстоящия протест на партията му срещу еврото.
От „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ и ДПС-Ново начало влязоха в спор заради кого всъщност центърът е бил блокиран от полицията – заради протеста на ПП или заради необходимостта да се осигури безпроблемно влизане на автомобила и охраната на Делян Пеевски във вътрешния паркинг на парламента.
На този фон някак не ми се иска да се забравя – по-бързо от ергенски запой – коментарът на депутата от ГЕРБ-СДС Любен Дилов-син по повод случая с директора на ОДМВР-Русе Николай Кожухаров.:
„.. Аз, миролюбив човек, като цяло, вече си мечтая за връщане на правото полицията да бие. Ама така, здраво да бие. Както бие в Германия, в Белгия и във Франция. И го правя не от някаква носталгия по народната милиция, която често ме е побивала на младини или пък от кръвожадност. Правя го от загриженост за вас. Даже се оглеждам за подходяща законодателна инициатива… мнозинството от българите вече също търсят държава. Каквато и да е, може и недемократична. Държава, в която полицията бие хулиганите. Може и несправедливо да е набит някой, но това да е тенденцията.“
Усетихте ли накъде ни води миролюбивият народен представител? Към „Държавата“ с главно „Д“ – там, където полицията бие – може и несправедливо…
Едва ли ще ни е трудно да осъмнем в Държава с главно „Д“ с респектираща полиция – все пак страната ни е на 4-място в Европа по брой на полицаите на 100 000 души, а според данни на Института за пазарна икономика (ИПИ) България отделя най-много средства за полиция, измерени като дял от брутния вътрешен продукт в Европейския съюз.
Друг е въпросът за концентрацията на полицаи в градовете. Най-многочислени са те в София, това е ясно на всички, но и тук те са най-заети да пазят определени лица.
Все пак “нашата полиция ни пази”, а не “го пази”, изпя Веселин Маринов химна на МВР по текст на Евтим Евтимов и по музика на Тончо Русев. Едва ли сте се заслушвали в текста на този хит, но в първия куплет се пее „моята полиция“, във втория „родната полиция“ и чак в третия – „нашата полиция“.
По този повод много ми се иска да кажа нещо хубаво за „моята/родната/нашата полиция“. Нещо хубаво – в противовес на недостойната политическа употреба на смъртта на младши инспектор Ивайло Попов, на когото му прилоша, докато охраняваше сградата на Народното събрание – сутринта, когато се очакваше петият вот на недоверие.
В онзи тъжен 18 септември паметта му бе почетена с минута мълчание както в парламента, така и на протеста на „Правосъдие за всеки“ пред Съдебната палата.
И в това моментно насочване на мислите и към безвреме отлетелия си живот, и към близките му, отново си припомних стихотворението на Яворов „Духът на въжделението“.
Орел си ти стръвник, железен ти е клюва –
от край до край в света неумолим воюва,
победно мълчалив над щастие и над беда;
но в сянката ти само остана незабоден
изостреният нокът, и ти не си свободен…
Не чух ответ, но сякаш – той промълви: Да!
Замислих се колко ли от полицаите днес искрено ще си признаят, че обичат работата си. И свободно ще признаят, че ако сега пак имат възможност да изберат своя професионален път, отново ще предпочетат редиците на МВР. И то не само заради последната формула, по която се увеличава всяка година заплатата им.
И макар стихотворението на Яворов да звучи песимистично, със сигурност има и други интерпретации – фокусиращи се върху все още незабодения изострен нокът на величествената птица или върху все още недадения от нея отговор – нечут от лирическия герой.
Какъв ще бъде той, зависи от свободния дух – дори и слаб, и неукрепнал, веднъж велик, друг път дребен – той е във всеки. И гори. Също като в очите на кмета на Бистрица – братът на загиналия полицай – който намери сили да говори часове след смъртта му, на протеста на „Правосъдие за всеки“, споделяйки, че в кметството са идвали да го търсят „едни хора“. Той обаче не се притеснил от това посещение, а дори сам започнал да ги търси: „Дано да се намерим. Да видим кой какво иска“.
