Едно място, което ви зарежда по неповторим начин
Обидуш е наслада за очите, мехлем за сърцето и балсам за душата… със своите звънтящи калдъръмени улици, с открояващите се червени врати на белите къщи, поръбени в синьо и жълто, с лилавите водопади на бугенвилиите, стичащи се по фасадите им, готическите порти, скърцащи в сянката им, страховитият сив замък, застанал като привидение в другия край на града и пълзящите по суровите му крепостни стени благоуханни глицинии, с улиците-стълби, катерещи се към безкрая и любопитно щръкналият между камъните им здравец… Всичко това е Обидуш и още нещо… ароматът на жинжинята в шоколадовите чашки и наредените до тях тестени сладки, поръсените отгоре с лека като дантела пудра захар… необикновената църква-книжарница Grande Livraria de Santiago (единствената по рода си в света), уникалната история на самия град, оставяща една необяснима емоция, следа в сърцето, която запазвате за цял живот… Защото Обидуш не е като никое друго място на света!
С едва 3000 души население, това живописно селище е изцяло заградено от крепостна стена, която го обикаля отвсякъде като панделка. А с панделки обикновено се украсяват подаръците. И Обидуш е дар – както в преносен, така и в буквален смисъл. Той е истински подарък за всеки турист, направил си труда да го посети, но и за всяка кралица от 1208 г. насам, когато Афонсу II го дал на Урака Кастилска като сватбен подарък. Оттогава всеки португалски крал подарявал Обидуш на своята съпруга и така градът станал известен като Кралският сватбен подарък, завещаван в продължение на почти 600 години чак до ХIХ в.
Тази донкихотовска приказка привлича в Обидуш много младоженци, а самите португалци трябва да си запазват място в календара на града за месеци напред. И това не е чудно, защото от тогава досега „сватбеният подарък” не се е променил ни най-малко: калдъръмените улички продължават да се катерят по склоновете му, отвеждайки туристите до крепостния вал, от който се разкриват чудни гледки към околностите, осеяни с дървени, просмукани с миризмата на древни билки и смола стари вятърни мелници и изкривени от времето маслинови дръвчета. На запад очите потъват в безбрежния Атлантик, а на изток се изгубват в нижещите се един след друг хълмове. Разположено на един от тях, селището е застанало като тамплиерски воин, бранещ се с вдигнат меч от настъпващото ново зад средновековните си укрепления, принуждавайки ХХI век да изчаква пред портите му. Вътре времето е друго, то е застинало в древния калдъръм и овехтелите му къщи, в които човек може да чуе приказките за безстрашни рицари и красиви дами на сърцето, за изкусни моряци и очарователни търговци, донасяли скъпи стоки от далечни краища. Обидуш постоянно се люлее между миналото, което се шмугва в листата на бръшляна и заспива, и настоящето, което играе на дама по каменните плочи и се взира към хоризонта в очакване на бъдещето.
То идва с туристическите автобуси, с групите посетители, с щракането на фотоапаратите, а Обидуш ги посреща с издраната си от гюлета и остриета на саби градска порта, свидетел на не едно и две нападения и обсади, със старинните си улици, съпровождащи любопитните до скрити местенца и малки градинки, потънали в цвят, с античните си стълбища, изкачващи посетителите до крепостните стени, от които целият Обидуш се вижда като на длан.
А там, в дъното, ви очаква замъкът на града – готически кошмар от сив гранит, по чиято снага все още личи мавърското влияние. Но ако си падате по замъци може да отседнете в Pousada Castelo de Obidos. Това е първият хотел, собственост на държавата, разположен в историческа постройка, също дело на Афонсу II. За разлика от четиризвездния му разкош, къщите, които се редят покрай улиците, са докоснати от чара на непретенциозността, а белите им стени са поръбени със сини и жълти кантове. Наситеносиньото и светложълтото са традиционни за Португалия цветове и могат да се видят из цялата страна. Изборът им обаче не е случаен. Народните вярвания твърдят, че първият отблъсква насекомите, а вторият – злите духове. И докато действието на последния зависи до голяма степен от личните ви убеждения, то за синьото има научни доказателства, че пропъжда мухите и комарите.
В ранното утро бялото на постройките е свежо, погалено от мекото слънце, а спокойното жужене по главната улица Rua Direita придава закачливост на селището. Малкото местни вече са излезли навън, подгонени от ежедневните си грижи, а дървените врати на разноцветните дюкянчета приканват туристите, докато медните гласчета на звънчетата над тях посрещат и изпращат клиентите. Една любопитна котка най-невъзмутимо ми пресича пътя, слагайки грациозно лапа пред лапа без да бърза – това е нейното място, аз съм само гостенин тук. Спира, поглежда ме високомерно със зелените си очи и небрежно отминава, ангажирана с по-важни дела за деня от моята особа.
Продължавам надолу по издължения като сълза град. Формата и облика му несъмнено са повлияни от релефа на областта, но също така са предопределени и от неговото минало. Макар то да се простира чак до римско време, маврите са онези, които му придават днешния вид. Те издигат здравите зидове, затварящи Обидуш, а цветовете му отразяват тези на Андалусия и сарацинския й характер. Само главната улица и входната порта датират от ХIV в.
И макар всички и всичко да е съсредоточено на Rua Direita, това не значи, че отклоняващите се от нея настрани улички не представляват интерес. Напротив, именно те водят любопитния турист до цветни градини и малки магазинчета, от които се чува звънтенето на медникарското чукче по тънкия ламаринен лист, който ще се превърне в шедьовър със силуета на града или плъзгането на длетото в червената сърцевина на черешовото дърво, от което ще се роди неповторима дърворезба. И докато очите се пълнят с ярката слънчева светлина, примесена с жълтите и сини оттенъци от къщите и пурпурните отблясъци от керемидените им покриви, едно непознато ухание се измъква на пръсти от близкото кафене, втурва се палаво навън и гъделичка минувачите по носа, кротко водейки ги за него обратно да опитат т.нар. жинжиня. Емблематичният за Португалия вишнев ликьор може да се пробва навсякъде, но само в Обидуш той се поднася в шоколадова чашка, която после изяждате; да не говорим, че двата вкуса се сприятеляват в устата ви и ви целуват страстно по устните като знойна португалка.
„Пияната вишна” ви опиянява докато сте в Обидуш и разходката продължава към уникалната църква-книжарница Grande Livraria de Santiago, разположена в бившата Igreja de São Tiago. Това е единственото място в света, където може да попаднете на подобна инициатива – някогашната църква е запазила вида си, но е сменила предназначението си. Отдадеността на града към литературата проличава най-ясно именно сред бароковите стени на обителта, опасани отгоре до долу с лавици, натъпкани с книги. Това му спечелва титлата „Литературна столица” от ЮНЕСКО през 2015 г. и затова именно тук се провежда Първият международен литературен фестивал в най-новата история на Португалия. Следващата година е отворен Literary Man – хотел с огромна библиотека, книжарница и ресторант, по чийто стени се проточват рафтове, натежали от книги.
Когато излезете от църквата, се чувствате като в приказка, сякаш сте се озовали сред историите и героите на някоя древна легенда. А това определено придава на Обидуш една особена, неповторима атмосфера. Зеленината, цветята, архитектурата, чистотата, хората… всичко действа релаксиращо, успокояващо и едновременно с това – стимулиращо. Ще ви се иска да запомните всяка извивка на уличките, всяко ъгълче, всеки цвят, всяка дума, всеки аромат, за да си ги припомняте и да черпите от неподражаемата атмосфера на този невероятен град, за да се зареждате, но накрая ще останат само спомените, съшити с белия конец на времето, запечатани с целувката на Обидуш.
Четете още: Пантанал – късче от душата на Бразилия
