Г-н Аламанов, проблемът за диалога между медиите и властта става все по-сериозен. По време на предишното управление този процес беше еднопосочен – управляващите говореха каквото си искат и когато имат някаква неотложна нужда. А на медиите им беше отредена незавидната роля да задават въпроси, но без да очакват конкретни и смислени отговори. Днес е същото, но с обратен знак – управляващите на драго сърце споделят пред медиите онова, което обществото иска да чуе. Но… диалогът отново е някак спънат, сякаш като по команда. Къде и защо, според Вас, се къса връзката?
Най-точното определение е самозабравяне. Дългогодишната липса на демокрация в България доведе до липса на демократични рефлекси по всякакви поводи. Периодично има политици, които се възползват от тази липса и изплуват на крилете на популизма и лъжите. Решават, че са вечни в политиката и приемат действията на всеки, който се осмели да им отправи критика за директна атака. За тях хората са досадна подробност, която им се мотае из краката, а това е типично поведение на насилник. Тук не говорим за леви – десни, горни-долни, средни, центристи, крайни и т.н. Насилникът усеща, че жертвата срещу него е скромна и отстъпчива, и мачка наред, докато на нея не й писне и не каже: "Край, стига, омръзна ми!"
За съжаление това е реалността. Къде обаче е заровен ключа от бараката – в манталитета на българския политически елит или на останалите просто така ни е по-уютно и по-изгодно?
Голяма част от нашите политици са със стария комунистически манталитет на източни сатрапи. Докарват цялата рода и настаняват на държавна заплата, а огромната част от тях нямат качества за съответните позиции. Накрая администрацията, която трябва да работи независимо от конкретното политическо управление, е препълнена с калинки, които не знаят какво правят там и системата започва да буксува. Получената амалгама произвежда феноменално устойчив резултат – 150 000-200 000 души смятат, че местата им на държавна служба са спуснати от Божия промисъл, а мисията им е да ни управляват нас – нещастните, бедните хорица. И, ако ги няма тях, Земята ще спре да се върти.
Означава ли това, че след като ГЕРБ вече няма шансове за самостоятелно управление, тази порочна практика е на доизживяване?
Промяната настъпва. Но за целта, този източен манталитет трябва да бъде изкоренен. Ако трябва, ще се правят избори до дупка и ще се правят уволнения непрекъснато. Иначе няма как да бъде променена системата. Освен това за лошото управление на държавата, не носят вина само политиците, а и всички ние, които го търпим 12 години. Носят вина и тези, които са гласували за тях, а и всички, които са казали – няма смисъл да се гласувам. Защото от гласуването винаги има смисъл. Видяхме, че след изборите на 4 април настъпи промяна и много укорими практики излязоха на светло. Представете си какво би се случило, ако всеки ден да правим лични избори и те водят до такива промени? Нас обаче все още ние страх. Необходимо е малко повече време, окуражаване и съпричастност. Крайно време е да пораснем като общество, а не да си седим в детската фаза за непоемане на отговорност от личния избор. Трудно ставаме и признаваме "Да, аз съм виновен, поемам отговорността…" Без израстването ни като общество трудно биха изчезнали порочните практики.
В този ред на мисли, как ще коментирате отговорността на медиите, които прекъсват предаванията си, заради словата на Борисов. Това ли е свободата на словото или по-скоро слободия?
Силно се надявам, че подобни практики ще изчезнат, защото медиите са натоварени с големи отговорности. И да, някои медии отричат, че са зависими – или защото им е по-лесно, или защото така са свикнали. Но страшното е, че за огромно съжаление, част от младите репортери не познават различна практика, освен познатата ни от 12 години насам. Те трябва да осъзнаят, че спокойно могат да не прекъсват предаванията си, за да излъчват безсмислени пресконференции. Особено когато съдържат лъжливи изказвания и внушения. Така работи обществения договор – когато има атака към журналисти, ние като публика ги защитаваме. Но от друга страна, разчитаме на журналистите да ни пазят от политици насилници, което не винаги се случва. От тази гледна точка, това негласно споразумение между масовата аудитория и журналистите в момента е доста нарушено. Вижте как работят нормалните медии в Европа, те цитират политиците, но слагат fact check – този факт не е проверен, това може би не е вярно. Така трябва да стане и в в България – тиражирането на лъжи и удобни полуистини не трябва да продължава.
Г-н Аламанов, на 11 юни започна втората за тази година предизборна кампания. Смятате ли, че тя се различа по нещо от предишната?
Разлика има и тя не е за пренебрегване. ГЕРБ загубиха едно от основните си предизборни оръжия – да злоупотребяват с преразпределението на публични фондове, като представят "раздаването" за тяхно лично геройство. Не, това не е геройство, а е тяхно задължение. Сега се опитат да извадят какво са построили и направили, но стената вече пропукана и масовата публика вижда колко много проблеми има и колко е завладяна държавната администрация.
Новите партии трябва да усилят ефекта на тези разкрития. Те трябва да излязат от анти ГЕРБ реториката и да намалят да се занимават със старите партии. Време е да направят приказка за бъдещето и за начините, по които смятат да върнат държавата към нормалността. И то да заговорят на общодостъпен и лесно разбираем език. Това важи особено за лидерите и експертите на "Демократична България". Голяма част от хората не ги разбират, особено ако дебатите са за съдебната реформа. Трябва да направят директна релация за това какво прави прокуратурата, и как то се отразява на всеки един човек, на обществото и на бизнеса. Примерно – защо чуждите инвеститори бягат или заобикалят, защо хората са бедни, защо децата ни заминават в чужбина и други конкретни примери.
Възможно ли е за такъв кратък период да бъдат разбити толкова много стереотипи?
В комуникацията всичко е възможно. Особено сега, когато инструментите са по-директни и по-достъпни. Чрез социалните мрежи може да бъде постигнато адски много. Крайният резултат обаче зависи от това, какъв е човекът и каква е каузата му. Затова един месец е и много, и малко…
