Защо бе постигната временна стабилизация и какви бяха мотивите?
На пръв поглед избирането на председател на Народното събрание (след месец танталови мъки) вдъхва известна надежда за снижаване на политическото напрежение и връщане на процесите в руслото на демократичните правила. Все едно бурята е отминала. Но това е измамно впечатление – просто се намираме в окото на бурята.
Нека повторим отново – основният проблем не е в трудностите да бъде съставено редовно правителство, а в принципната невъзможност партийно-политическата система да функционира като такава. В тази си структура, с тези субекти и с този манталитет системата повече не може да произвежда очаквания от нея продукт – да работи за общото благо, като осигурява устойчива управляемост на обществените процеси.
Всеки разумен човек е наясно, че
с цената на определени договорки
сделка за редовно правителство може да бъде реализирана. Такава вече бе постигната на два пъти – за правителството на четворната коалиция (ПП, ДБ, БСП и ИТН) и за „сглобката“ между ГЕРБ и ПП-ДБ (със задкулисното, но мощно присъствие на Пеевски). Крайният резултат е известен.
Последиците бяха драматични не само за участниците в сделките, но и за държавата и хората. Редовните правителства се оказаха слаби и вредни, затова не е случайно, че служебните кабинети с премиер Гълъб Донев получиха по-висока обществена оценка от тях. По-конкретно обаче представлява интерес въпросът защо бе постигната временна стабилизация чрез избора на председател на парламента и какви бяха мотивите на участниците в това решение.
Едно можем да бъдем сигурни – те едва ли бяха движени от загриженост за обществото и това ще проличи съвсем скоро, при обсъждането и приемането на бюджета за следващата година. Вярно е, че сега парламентарно представените партии са поставени
в положение на класически цугцванг.
Служебното правителство предлага наистина безумен проект за бюджет, взривоопасна смес от непопулярни и екзотични до неосъществимост решения. Гласуване „за“ този проект ще предизвика окончателна евтаназия на намиращите се в кома партии. Но и другите решения са не по-малко лоши. Да се остави държавата без бюджет не е вариант, нито е възможно да се потрети популисткото помпане на разходите, просто защото пари вече няма. По тази причина познатият удължителен закон също вече няма да работи.
Как ще се опитат да излязат партиите от това положение, е общо взето ясно – ще правят всичко възможно да стоварят вината на другите с надеждата, че съперниците ще бъдат наказани по-тежко от избирателите. Иначе казано,
подходът е да се избере по-малкото зло,
но във възможно най-егоистичен вариант, т.е. не за обществото, а за отделно взетата партия.
Сега всички се надпреварват да говорят за смирение, но в душите и главите на политиците кипят противоположни състояния – злоба, гняв, желание за отмъщение, коварство, интригантство. Ясно е, че Борисов никога няма да прости на ПП-ДБ ареста си, както е ясно, че няКОЙ съзнателно подклажда враждата чрез поискания имунитет на Кирил Петков. И ГЕРБ, и ПП-ДБ, а и останалите се боят до смърт от Пеевски и бяха готови на всякакви комбинации, за да го лишат от най-силното му оръжие – влиянието върху изпълнителната власт – и по този начин да му врътнат паричното кранче.
Конкуриращите се варианти на тази комбинация завърши с
победа на по-опитните в политическите игри.
Кирил Петков заяви, че ГЕРБ са се подвели, подкрепяйки избора на Наталия Киселова, но истината е точно обратната. Борисов си направи добре краткосрочната сметка, залагайки на кандидат, който ще бъде предвидим в своята пълна лоялност към президента. Наистина, в българската политика всичко е възможно, но почти невероятно е новоизбраният председател на Народното събрание (ако стане служебен премиер) да се окаже под контрола на Делян Пеевски.
Бойко Борисов мрази президента и се бои от него, но не в степента, в която се страхува от Пеевски. Радев не би го преследвал по начина, по който би го направил „феноменът“. Служебно правителство, назначено (юридически или фактически) от президента, вероятно ще ограничи съществено изборните измами. Това би засегнало всички играчи на този терен, но с оглед тежестта на въпросния фактор в крайния електорален резултат,
най-потърпевшо ще бъде именно „новото начало“.
Всички, ползващи контролиран вот, ще пострадат, но най-силно ще пострадат тези, които без този скрит ресурс може дори да не влязат в следващия парламент. Вероятно Борисов не се е отказал от желанието да си разчисти сметките с Радев, но разполага тази задача по-далеч във времето. Сега на дневен ред е елиминирането на пряката и най-силна заплаха, а избирането на Наталия Киселова значително го улеснява.
Както обикновено, ПП-ДБ се опитват да се представят за победители и в някаква степен наистина са такива, доколкото иначе примитивната им теза за „санитарния кордон“ като цяло се реализира. Но вероятно с това ще се изчерпят успехите им. В едно отношение интересите на Борисов, Пеевски и някои други по-малки играчи съвпадат – да не бъде допуснато премахване на политико-икономическия контрол над ключови звена в съдебната власт. (Друг е спорът кой да ги контролира.) ПП-ДБ нямат ресурса да преодолеят тази ешелонирана отбрана, а тези, които биха могли да го направят, още не са излезли на политическия терен.
Създава се още едно измамно впечатление –
че големият печеливш от последните събития е президентът Радев. На пръв поглед всичко се нарежда добре за него. Първо – Конституционният съд вероятно ще му върне правомощията да назначава служебното правителство, а дори това да не стане (скоро), вече е налице приемлив избор по „домовата книга“. Второ – международните процеси потвърждават правилността на позициите на Радев – това, за което го заклеймяваха в путинизъм, днес се говори от почти всички и най-вече от Доналд Тръмп. Трето – голяма част от българите (включително Пеевски) тръпнат в очакване да се роди митичната президентска партия, която (поне към днешна дата) би имала много добри електорални перспективи.
Но, както казва българският народ,
много харно не е на харно.
Реалните правомощия и големите очаквания увеличават твърде много отговорността. Достатъчно е да си представим само близката перспектива – как едно служебно правителство (без значение кой ще е премиер), за което Радев наистина носи отговорност, при това в условията на действащ враждебен парламент, ще трябва да се справя с кризата на публичните финанси и с множеството натрупани сериозни проблеми.
Степента, в която такова правителство ще се справи (или ще бъде оценено, че се справя), може да има сериозни последици за всички по-нататъшни политически решения и процеси. В този смисъл избирането на Наталия Киселова напомня данайски дар, без значение дали е планирано в това качество.
