„Случващото се с публичните финанси не е новина, то е резултат до голяма степен от политическата криза, която стартира с един юмрук.“ (Владислав Горанов, в интервю за в. „24 часа“)
В това свое интервю бившият финансов министър на ГЕРБ (между другото, фигуриращ както Пеевски в списъка „Магнитски“ и отстранен от поста си заради връзки със същия този Пеевски) формулира някои верни констатации относно кризата в публичните финанси, но в същото време казва и някои откровени неистини. Второто вероятно е
продукт на удобни бели петна в паметта.
Логиката на внушението е ясна: „При Борисов, при нас (ГЕРБ) и при мен публичните финанси бяха в идеално състояние. Нещата тръгнаха на зле, когато ни свалиха от власт.“
Случващото се с публичните финанси наистина не е новина, но то не започна от „годината на вдигнатия юмрук“, а много, много по-рано. Вероятно корените са още при „тройната коалиция“, когато опитите за въвеждане на програмно бюджетиране се провалиха безславно, а съзнателното планиране на по-ниски от реално постижимите приходи стана източник на огромни излишъци. Вярно е, че тяхното потайно раздаване в самия край на годината започна преди появата на ГЕРБ, но Бойко Борисов възприе и творчески доразви тази практика.
Именно ГЕРБ въведе масираните злоупотреби с власт – нагласени обществени поръчки, рекет на бизнеса с помощта на „специализирани“ институции-бухалки, раздаване на огромни пари на „своите“ от джипката и на други не толкова явни места. Ако прибавим печално известната „постна пица“ на Дянков (която за някои съвсем не бе толкова постна), съвсем логично недоволството от управлението на ГЕРБ започна да набъбва и изригна през зимата на 2012-2013 година. Точно това бе първата голяма политическа криза след края на 90-те години. Тогава Борисов, разстроен от една разбита глава, хвърли оставката на правителството няколко месеца преди края на четиригодишния мандат.
Сметката се оказа вярна.
Народният гняв утихна като буря в чаша вода, за да се възпламени отново, но в полза на ГЕРБ. Правителството на Орешарски, подкрепяно от токсичната коалиция БСП-ДПС и с помощта на „златния пръст“ на Сидеров, незабавно зае почетното място на обществен враг номер едно. Точно тогава на сцената излезе „Мистър КОЙ“ и само за две години преора цялата институционна нива – от ДАНС до КТБ. Тогава Борисов потриваше доволно ръце и ги грееше на пламъците на кризата, към която уж нямаше никакво отношение. Затова съвсем логично ГЕРБ се върнаха на власт, а пешкира опраха несретниците от БСП.
Номерът с оставката изглежда се понрави на Борисов и той реши да го повтори, когато трябваше да се освободи от досадните партньори, настояващи за съдебна реформа. И този път успеха изглеждаше сигурен – Реформаторския блок бе разформирован след унизителната сделка с ГЕРБ, партията на Първанов отиде в небитието, а „патриотите“ се доказаха като удобни младши партньори. Дори бе намерен удобен повод за поредна оставка – загубата на президентските избори през есента на 2016 година. Не е сигурно, че ГЕРБ би постигнал друг резултат, ако бяха издигнали по-силен кандидат, но тук
Борисов допусна фатална грешка,
като подцени последиците от победата на Румен Радев. Той с основание смяташе, че няма да има проблем да победи отново БСП, но не разбра, че на хоризонта се задава нова, много по-голяма опасност.
С избора на Радев Борисов получи качествено нов тип опонент, който бе способен да въплъти и окуражи надеждите на хората, че е възможно да разклатят и съборят модела ГЕРБ. Президентът обясни ясно и убедително връзката между корупцията, злоупотребата с власт и проблемите на хората. Останалото бе въпрос на време и истинската политическа криза се разрази, когато системата започна да се разяжда отвътре. Вероятно, ако Борисов контролираше напълно процесите, този развой би могъл да бъде отложен и смекчен. Но тогава започна да става ясен истинският мащаб на властта на Пеевски. Борисов едва ли би разпоредил нахлуването в президентството, но бухалките на Пеевски – по инструкция или по самонадеяност – взривиха обстановката. Започнаха да излизат записите на Борисов – пачки, чекмеджета, къщи в чужбина, заплахи, цинизми, включително към съпартийки.
Прокуратурата и до днес нищо не пожела да докаже, но лъснаха
истинските измерения на корупционния модел
на управление на страната. Това стана началото на края на ГЕРБ, за който си бяха виновни самите те, защото не обуздаха алчността и арогантността си. Вярно е, че истината се познава в сравнението, а редица от „новите“ политически формации се доказаха като способни ученици на Борисов. Но това не отменя, нито смекчава фактите за пороците на управлението на ГЕРБ. Борисов имаше късмет, че управляваше в благоприятна международна политическа и икономическа ситуация, а също, че имаше контрол над съдебната власт и регулаторите. В един момент този контрол попадна под кръстосан огън – общественото възмущение, нарастващите амбиции на Пеевски и засилващото се внимание от страна на чуждестранните партньори.
Ако става дума за масирано раздаване на обществени средства със съмнителна аргументация, това започна още при ГЕРБ под предлог за справяне с последиците от ковид-пандемията. Наистина, поредицата от предсрочни избори подтикна политиците да проявяват неразумна щедрост, но
в тази бюджетна лудост участваха не само „новите“,
но и т.нар. системни партии – ГЕРБ, ДПС, БСП. Всички наддаваха и се надцакваха с обещания, следователно, днес всички са виновни. И би било правилно (и по-разумно) да си признаят вината, а не да се сочат едни други или да използват безадресни обвинения към „политиците“.
Ако някой се чуди защо е необходимо това припомняне на известни (макар и позабравени) факти относно генезиса на днешната криза, нека уточним. В момента текат преговори за правителство, което някои участници определят като „проевропейско и антикорупционно“. Разбира се, прави впечатление, че след победата на Тръмп употребата на клишето „евроантлантическо“ чувствително спадна. Но тук е важно друго.
Участието на ГЕРБ в антикорупционно управление е оксиморон
и подобно заявление би могло да бъде разбрано само като евфемизъм за обозначаване на правителство, което трябва съществено да ограничи влиянието на Пеевски.
Само по себе си това действие е необходимо и неотложно. Но възниква въпросът – какво ще правим с останалите корупционери? Вероятно в случая е подходящ един стар виц. Антрополози посетили племе на изолиран остров, за което се говорело, че са човекоядци. От научен интерес и вероятно с някаква доза опасения, учените попитали: „При вас има ли още канибали?“ Туземците отговорили: „Няма, последния го изядохме вчера“.
