Мария Касимова – Моасе
Не бях чувала за „локалите“ – децата ми, слава Богу, не са вече в училищна възраст. Но съм ги виждала тия „локали“. Точно такива са, каквито ги описват в поста – насилниците обичат униформи, това им създава чувство на общност, принадлежност към група, по този начин потискат иначе мишия си страх и комплекси.
По моловете също продължавам да виждам групички от момченца с простовато излъчване, които вървят на тумби устремено, но без посока. Ясно ми е какво търсят – да се сбият, да насилват, да тормозят.
Преди година писах на кмета на град Самоков по молба на мои приятели, които живеят там, тъй като в града им върлува подобна банда от момчета на 16-20 години. Те искат огънче от случаен човек на улицата (жена или мъж) и
независимо дали им даде или не, го нападат и бият.
Бяха пребили една жена, която се връщала от пазар. Бяха пребили едно момче, което оцеляло, благодарение на случаен мъж, който видял всичко от терасата си на първия етаж и скочил да помага. А можеше да не скочи, знаем си…
Тогава написах и пост в групата „Забелязано в Самоков“. Хората започнаха да пишат един след друг – някои под поста, други в лично съобщение. Аз никъде не бях споменала и дума какви са момчетата – нито по етнос, нито по образование, нито къде живеят в града, нищо. Бях казала само каква е възрастта им и как действат.
Под поста заваляха
расистки коментари, защото бандата била от ромския квартал.
Тогава получих и заплаха – бащата на едно от тези момчета биячи (аз много бързо разбрах кои са от собствените им постове във „Фейсбук“) ми написа, че „май си търсиш внимание“. Като му отговорих, че го имам на доста високо ниво, смекчи тона и ми заговори на Вие, обяснявайки ми, че аз подбуждам към расова омраза. Тоест – вместо да се ангажира с отговорност за действията на бандата, той хвана най-лесното – обвинение към обвинителя, без да съм дала какъвто и да е повод за расов конфликт, защото ничий цвят на кожата, рода, език и местоживеене в града не ме интересува.
След време и обяснения от служителите в общината, че кмета го нямало, в крайна сметка получих негов отговор, в който ми беше обяснено,
че са наясно със случаите и че взимат мерки по въпроса.
Не знам дали е така, но знам, че в града има потресаващи случаи на насилие от мутренски тип – спират джипове пред вратата на някой дом, от тях излизат едни яки хора, влизат вътре и бият наред. Често след това има отговор от набитата страна. Дива работа.
Чета за тези „локали“ и ме втриса, защото е същото. Някакви момчета са се взели за подрастващи мутри и в необезпокоявания свят на нашата всеобща агресивност, превърната в норма на поведение, безчинстват, плашат, бият, потискат.
Аз съм била жертва на училищна агресия.
С моята най-добра приятелка в училищните години бяхме ту една след друга, ту двете заедно повод за подигравки и отвратително отношение от страна на двете най-харесвани и най-толерирани момчета в класа. Имаше период, в който всеки ден ревях, не исках да ходя на училище, прибирах се по тайни пътища, за да не ме причакат и всеки ден треперех какво ще са ни измислили Иво и Мишо…
Накрая татко реши проблема – покани у нас бащата на Мишо с Мишо. И докато те пиеха по коняк, ние си приказвахме като дете с дете. Той ми разказа някакви момчешки неща, аз – момичешки и се разбрахме. Но и до ден днешен, когато се сетя за онова време, не мога да забравя страха, унижението и нощите, в които не спях, планирайки откъде да мина на следващия ден,
за да не ме хванат по трасето от училище до нас,
за да ми се подиграват, да ми избиват чантата от ръката, да ми крадат шапката, да ме замерят, да ме имитират, кривейки се зад гърба ми… За едно дете това наистина е страшно.
Да, и на мен тогава ми се обясняваше, че това било момчешка работа, детска, че всъщност ме харесвали, затова било така. И се очакваше като момиче да свикна, че когато някой те харесва, е нормално да те тормози. Да, де, ама у нас ме учеха и ми показваха друго. Затова и знаех, че не аз трябва да свиквам, а онези трябва да се научат, че тормозът не е нормална комуникация. Но и тогава това в обществото минаваше за нормално, за нещо, което ще се израсне. А
как ще израснат жертвите на това… никой не се питаше.
Явно не се пита и сега. Четиридесет години по-късно. Голяма тъга…
Иначе животът е събирач. Срещна ме с Мишо преди години отново. Имахме нашите разговори, имахме нашето време и нашите срещи. В главата му всичко, което ми беше причинил, беше плод на неговото детско харесване. Не помнеше, че ме е мъчил. Не помнеше да е правил нещо нередно. Като го поопознах вече и като възрастен, разбрах и че не си е взел онези уроци, не ги е надраснал. Така се разминахме и като възрастни.
Затова
проблемът с насилието е обществен проблем.
Той е на всички ни. Днес съм аз, утре си ти, после е детето ми, с него и твоето. Реакцията трябва да е от държавата. Не да стоят полицаи в патрулката на паркинга на мола, а непрекъснато да обикалят и да проверяват групичките на момченцата с бръснатите главички и късите анцугчета. На входа на метрото да има полиция. В градовете, където някакви си дерибействат, кметовете да се ангажират да опазват реда и гражданите, а не да си затварят очите, защото ги е страх или им трябва купен вот.
Но то в държавата на Магнитко, Тутурутко и Страхливко какво ли да е друго…
____________________
* Текстът е публикуван във „Фейсбук“-профила на автора. Заглавието е на редакцията.
