Решението на Върховния касационен съд (ВКС) да възобнови делото САПАРД и да го върне за ново разглеждане от Софийски апелативен съд, публикувано на интернет-сайта на ВКС, може да бъде всичко друго освен сериозно правораздаване. Това е по-скоро последен и отчаян ход както на изпълнителната власт, така и на правосъдната система – да отчетат нещо пред Брюксел. С една дума – последната „Бърза помощ“ за правораздаването.
Формално искането за възобновяването на делото е на главния прокурор Сотир Цацаров, неформалното – най-вероятно на Европейската комисия. Процесът е за пране на 7,5 милиона евро, а искът на главния прокурор е делото „САПАРД“ да започне отначало. Защото преди година то приключи предсрочно в апелативния съд, който оправда всички подсъдими.
Първоначално прокуратурата протестира оправдателната присъда, но после оттегли протестта си само по отношение на Марио Николов и Людмил Стойков, като бяха окончателно оневинени по този начин. Защото бяха (май) под як политически чадър.
До тук много зле, както се казва в обединена Европа. Защото с ръка на сърцето можем да признаем, че това е по-скоро последен опит не да се раздаде някакво, макар и закъсняло правосъдие, а по-скоро отчаян ход на цялата българска държавна машина за да се удовлетворят чиновниците в Брюксел.
Сиреч става дума за следното:
1. Има ли в България правосъдие, което да успее да накаже – макар и твърде късно хора, обвинени за присвояване на крупни суми европари;
2. Може ли да се приеме най-после, че у нас има действащо прилагане на закона въобще? Защото един отговор „Не!“ може да доведе до солидни и безкомпромисни политически и дори членски санкции от страна на Брюксел. Точно тази седмица в Евросъюза бе прието важно и далече отиващо решение – да се замразява в бъдеще за определен период от време правото на глас в органите на ЕС на онези страни-членки, които са безпомощни в прилагането на адекватно правосъдие и не спазват изискването за правова държава и върховенство на закона.
Тези дни Главният прокурор Сотир Цацаров се върна от Брюксел, където водеше делегация на Главна прокуратура. И отработва днес ултиматума, получен там. Редом до него е и Върховният касационен съд, така че можем да разчитаме на някакви осъдителни присъди и по делото „САПАРД“ все някога. А те трябва да бъдат постановени правомерно – сиреч с доказателства, получени от предварителното производство и представени убедително в съда. Защото смисилът на наказателната репресия, упражнявана от магистратурата, не е в жестокостта на постановената присъда – а в нейната неотменимост. Едно старо римско правило.
Друг е въпросът – кой носи отговорност за това отчаяно състояние на правосъдието у нас през последните 24 години. Вероятно можем и да посочим виновните с ръка. И да изкрещим с пълно гърло по тях – Уууууууууу! Но това не променя нещата – поне до онзи момент, в който политическата класа не осъзнае, че дори тя не може да я кара повече така.
Затова МВР, националното следствие и прокуратурата, които две десетилетия демонстрираха съвсем умишлена безпомощност по отношение на „нашите хора“ и вкарваха в следствените арести онези, другите – без връзки, които не знаеха паролата, трябва да се поправят. Защото не можем всички да бъдем членове на трибуквени организации, нали. Нито пък да сме свързани с ДС и МВР или със списъците за куфарчета.
Второ, съдът, който трябва най-сетне да се превърне в реален и истински правораздавателен орган – помните ли народната песен „крива седи право съди стар кадия…“. А и работата в него не бива да се разглежда само като ефективен способ за бързо първоначално натрупване на капитала. Нито като удобен пенсиометър, под чието нежно тиктакане мнозина магистрати налагаха съдебна репресия в угода на поредния управляващ, независимо от цвета му. Разтворете пожълтелите – и не толкова жълти вестници, и ще намерите в тях поименни доказателства за това.
Днес – като нация и като държава, сме изправени на невиждан кръстопът. Ще бъдем ли третокласни граждани на Европейския съюз, за която важи правилото „България – с извинение!“ или ще се наредим до народите, радващи се на уважение в Обединена Европа? Защото аз лично нямам желание да бъда второ качество- гражданин на първокласния ЕС.
