Какво да правят психичноболните , които не са за болница, но нямат и къде да отидат, защото са без дом и близки? Уж има законова уредба, но тя не се прилага. Две министерства си прехвърлят тези хора като топки за пинг-понг. И в резултат, вместо да бъдат изписани и изведени към нормалния живот, десетки българи продължават да стоят затворени в психиатрични клиники, без да имат нужда чак от такова лечение. А всеки един от тях спокойно може да осъди “социалната” си държава за това.
Два такива случая предизвикаха намесата на омбудсмана Константин Пенчев. В началото на 2014-а директорите на психиатрични държавни болници в Церова Кория и Нови Искър се видели в чудо какво да правят с пациенти, които трябвало да изпишат. Обадили се на социалните служби, за да ги предадат на тях – така разпорежда Наредба 49/ 2010 г., издадена от здравното министерство. От “Социални грижи” обаче отказали да приберат хората, защото сметнали, че тази наредба не важи за тях. Така казусът стигнал до омбудсмана.
Проверката показала на Пенчев, че не става дума за единичен случай, а за масова практика в цялата страна. Затова през февруари той пратил препоръка на социалното министерство да вземе спешни мерки служителите му да започнат да прилагат нормативната уредба. Нищо подобно обаче не се случило. Затова в навечерието на Великден Пенчев прати втора препоръка – този път до министър-председателя. Все още се чака отговор от него.
Проблемът с психичноболните без дом и близки, които не могат повече да се търкалят по болниците, поне на хартия е решен. В споменатата вече наредба на МЗ е записано, че такъв болен трябва да бъде предаден на служител от местната дирекция “Социално подпомагане”, за да може той да му намери дом или да предложи по друг начин необходимата грижа. Логиката на наредбата е простичка – лечебните заведения се грижат за лечението, а социалните служители решават социални проблеми. Звучи логично и разбираемо за всеки.
Само че правилата не действат. А не действат, защото социалните служители просто отказват да поемат грижата за такива психичноболни. С мотива, че наредбата не била съгласувана със социалното министерство, а освен това е “вътрешноведомствен акт”, който не важал за тях. Също през 2010 г. изпълнителният директор на Агенцията за социално подпомагане (АСП) пуснал “указателно писмо” в този дух, благодарение на което чиновниците започнали масово да отказват да прилагат наредбата.
Дори първокурсник по право знае, че наредбата е нормативен, макар и подзаконов акт, който съдържа общи правила за поведение, задължителни за всички. И че не може да се отменя с писмо. Все някой трябва да го е казал и на шефа на АСП, преди да подпише прословутото указание. Благодарение на това писмо обаче десетки хора остават на практика “във въздуха”. Защото директорите на болниците могат спокойно да ги изпишат и да си измият ръцете, че са уведомили социалните, другото не е тяхна грижа.
Но в повечето случаи именно директорите задържат хората в болниците, за да им направят добро – да не остават на улицата и без никого до себе си. Върху всички други дивотии така те рискуват и да бъдат наказани, защото нарушават други правила и най-вече правата на възстановените си пациенти.
Истинската причина за оглушките на социалните обаче е друга: на територията на страната функционират 13 специализирани институции за възрастни хора с психични разстройства, в които са настанени 1036 лица и в тях вече няма свободни места. А в болниците “отлежават” огромен брой хора, които чакат ред за настаняване в такива социални заведения, защото иначе остават на улицата. Пари за нови домове няма и очевидно ситуацията е опряла дотам, че за да се отвори място в социалния дом, някой от настанените или трябва да се гътне, или все пак да се намери отнякъде роднина-филантроп, който да го прибере. Последното се смята за чудо.
Ситуацията е безкрайно жалка. А на нейния фон обяснението, което получихме от АСП, звучи по-скоро гротескно: “В контекста на приетата в началото на годината Национална стратегия за дългосрочна грижа е важно да се отбележи, че хората с психични разстройства са приоритетна целева група, за която е предвидено въвеждане на добри практики за дългосрочни грижи след активното им психиатрично лечение и осигуряване на подходящи условия на живот в общността. Това може да се постигне чрез предоставяне на подходящи интегрирани междусекторни услуги и програми за тяхната реинтеграция”.
Дано поне вие сте разбрали какво точно значи написаното…
