Предпазливост. Това като че ли е най-точната дума, с която може да се опише атмосферата в новия състав на Висшия съдебен съвет след първите му почти сто дни работа.
В прокурорската колегия нещата си вървят постарому – там цари „желязна дисциплина”, заседанията вървят без „излишни” дискусии, гласуванията са предвидими, преди още точките да са влезли в дневния ред. И няма как да е другояче, след като йерархичната „подреденост” и зависимост в прокуратурата остана непобутната при всичките промени в Закона за съдебната власт, щедро рекламирани като „реформа”.
Съдийската колегия отново е „по-цветна”, по-многословна и дори и сдържани, емоциите там избиват. Но аргументите в този състав на колегията звучат по-различно – те са предимно юридически. Демагогията и откровените манипулации са сведени до минимум.
Да, разногласия има – те са естествена част от ежедневната работа на съвета. А и когато накуп са събрани толкова много юристи, не е чудно да има и различия в тълкуването на закона. Но членовете на съвета видимо се напрягат да пазят добрия тон на всяка цена, да не влизат в публични разпри и особено – в личностни противоборства. Поне не и пред камерите, които следят всяка дума и жест по време на публичните им заседания.
И засега им се получава. Единственото „огнище на напрежение”, което е видимо, е в отношенията между двама от „големите” в съдебната власт – председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов и главния прокурор Сотир Цацаров. Но разривът помежду им отдавна надхвърли всякакви представи за професионални или принципни разногласия, достигайки до личностна непоносимост, която очевидно ще трае до края на мандатите им.
Да си спомним предисторията.
След лошото – още по-лошо
Мнозина все още помнят как през 2012 г., в началото на мандата на стария Висш съдебен съвет, кажи-речи, всички в държавата бяха убедени, че по-ниско дъно от това, което бе ударил предишният му състав със скандалните си назначения и с казуса „Красьо Черничкия”, плюс ред още прегрешения, няма да е възможно. Но се оказа, че не е така.
Пет години по-късно почти не бе останал редови гражданин, а още по-малко магистрат, който да не бе погнусен от действията и отношенията и в следващия висш кадрови орган на съдебната власт. „Гейтовете” следваха един след друг и месеци наред тресяха държавата, а зависимостите и откровеното "обслужване" на политически и икономически интереси, стоящи извън залата за заседания на ВСС, бяха видими с просто око. Дори само от записите на "Яневагейт" и от онзи прословут СМС с отчет за гласуването в съвета, пратен до Бойко Борисов от член на съвета.
Особено грозно стана в края на мандата на предишния ВСС, когато яростното "групово" противопоставяне премина в лични нападки, удари под кръста и развяване на мръсно бельо.
През цялото това време резилът от непрестанните екшъни във ВСС се трупаше върху редовите магистрати. А важните, наистина нетърпящи отлагане проблеми в системата, продължиха да си стоят нерешени: и неравномерната натовареност, затиснала софийските съдилища с количество дела, които на практика е невъзможно да бъдат решавани в срок, и със съдебната карта, която вече очевадно не отговаря на нуждите на държавата, и непрекъснато раздуващата се армия от съдебни чиновници, и със съдебната „стъкмистика”, която продължи да пълни отчетите с „кухи” бройки вместо със същински дела…
В такава обстановка през лятото се стигна до изборите за нов ВСС. След измененията в ЗСВ магистратите за първи път получиха право пряко да изберат своите 11 представители в съвета. И съдиите се възползваха максимално от тази немислима доскоро възможност. При това дотолкова успешно, че на практика успяха да провалят замислената система за спазаряване на новите кадровици уж на "регионален принцип". Така в съвета влязоха хора, действително предпочетени заради качествата си – поне в "професионалната квота".
Вярно – в прокуратурата нещата си останаха "единни и неделими", както и преди. Въведеното квалифицирано мнозинство за избор на "депутатската квота" във ВСС също не попречи с нищо на партиите да се спазарят за квоти в съвета и да пробутат хора, чиито имена са и до ден днешен неизвестни за мнозинството от професионалистите.
Но въпреки това изборът доведе до промяна в новия ВСС. При това видима.
Добре дошли в клуба!
Клетвата на новия съвет на 3 октомври мина тържествено и помпозно – сред мрамор, фотографски светкавици, цветя, благопожелания и смели обещания – така, както впрочем започнаха мандатите и на предишните състави на ВСС.
След което, още в първите дни след встъпването си в длъжност, новите кадровици затънаха в първото си блато: за "добре дошли" те трябваше да гласуват кадровите бонуси на предшествениците си. При това, без да им бъде дадена никаква възможност да откажат да го направят, защото привилегиите на "бившите" бяха записани в закона.
Последва втори тест: изборът на шефа на Върховния административен съд Георги Чолаков, който бе пратен за повторно гласуване от президента Румен Радев. Малцина разбраха, че изборът не можеше да бъде проведен повторно – просто нямаше никакви законови основания за такова решение. Но кадровиците постъпиха по соломоновски: поканиха Чолаков, изслушаха го и го … харесаха, поне мнозинството от тях.
Оттам нататък новите членове на ВСС влязоха в руслото на ежедневната си работа. И продължиха да я вършат – без скандали, без яростно противопоставяне, без видимо напрежение помежду си и безкрайно предпазливо.
Впрочем тази предпазливост ги докара и до първите им гафове: в стремежа си да „извадят” спорните въпроси от публичното внимание и да опазят имиджа на съвета показаха стремеж към „засекретяване”.
Така например никой не разбра кое точно налагаше заседанието, където трябваше да бъдат обсъждани европроектите, в които ще участва ВСС, да бъде проведено „на тъмно” – при закрити врата.
Още по-малко обяснимо е как така нито един член от съвета не събра смелост, за да обяви публично, че съветът гласува „коледни бонуси” за магистратите в размер на 43% от основните им заплати. Всички предпочетоха да „сметат” решението зад една напълно неразбираема за външната публика формулировка, пък ако мине-мине, дано медиите този път не надушат. Само че не мина. И съветът се видя принуден да се обяснява.
2018-а – година на очаквания
Това, което магистратите, а и гражданите очакват от новия ВСС през 2018 г., най-общо може да се опише с една дума: нормализиране. На първо място в отношенията с политическата каста, чиито безогледни опити (при това без значение какъв му е партийният цвят) да "обязди" съдебната власт, със сигурност ще продължат. Въпросът е дали новият състав на ВСС ще съумее да ги озапти до степен, че да опази независимостта на съдебната власт и да препятства желанието на политиците да прокарват безметежно през нея своите интереси, включително и икономическите.
Нормализиране е нужно и вътре в самата съдебна система. Необходимо е, за да спрат магистратите да се страхуват от всяко мигване на незнайно как "спуснатия" си началник, за да започнат да растат в йерархията по заслуги, а не с връзки. И за да си спомнят, че освен бързина правосъдието има и друга важна характеристика: качеството му. От ВСС ще се очаква да реши проблемите с осигуряването на равномерна натовареност на магистратите в страната, с реалното отчитане на свършената от тях работа и започването на така дълго отлаганата дискусия за промени в съдебната карта.
И не на последно място: нормализиране е нужно и в отношенията между гражданите и издържаната от тях съдебна система, а този процес също е до голяма степен в ръцете на ВСС. Бавно и полека съдиите вече започнаха да загърбват безумния постулат, че те няма какво да се обясняват с хората, защото "говорят" чрез актовете си. Разбраха, че тяхното мълчание води дотам, че пострадалите от престъпления вдигат лозунги и скандират пред съдебните сгради вместо пред парламента – там, където се пише импотентното законодателство, което магистратите прилагат.
Сега им остава да научат и следващия урок: че е нормално да им се иска отчет и отговорност – както за всеки похарчен лев от издръжката, която се налива в системата, така и за всяко забавено решение, за което държавата е осъдена. Прокуратурата също ще трябва да преглътне, че ако иска да остане в съдебната власт – от нея ще се иска все повече и повече отчетност, и че това също е белег на нормалност в една държава, която счита себе си за правова.
Само че по всичко изглежда, че тази "бременност с надежди", с която е натоварен новият ВСС, отново ще е много тежка. Почти до невъзможност. Защото нормализирането, което всички чакат, изисква нещо повече от предпазливост. Изисква решителност. И съдействието на останалите две власти "отвън" и натиска на магистратите "отвътре" в системата. А тях все така ги няма…
