За да е възможен „български Конте“ или „български Драги“, са нужни партии и политици, способни да мислят и действат (поне) като италианските.
Българските партии видимо са се примирили с безпътицата, затова започнаха да предлагат все по-екзотични идеи за изход от кризата. На пръв поглед офертата за „равноотдалечен, непартиен премиер“ (при това „достатъчно разпознаваем общественик, подкрепен от широк кръг партии“) изглежда по-нормална от фамозната „сглобка“. Но въпреки че звучи добре, това предложение (за разлика от „сглобката“) е неосъществимо, поне днес. Причината не е в принципната невъзможност у нас да се намери човек с такива характеристики, който при това да е готов да си сложи главата в торбата, а в партиите и тяхното тежко болестно състояние, което, освен другото, е основна причина да няма (нормални) желаещи за подобна роля.
В същото време трябва да се подчертае, че става дума за реален, макар и рядко прилаган инструмент на парламентарното управление. Не е безполезно да се разгледат някои негови особености, защото в една оздравена политическа система е възможно да се прибегне и до него.
Има известен, макар и ограничен кръг от уместни аналогии,
които за съжаление у нас не се познават достатъчно добре или се преразказват неточно. Обикновено се дава за пример Марио Драги, но се пропуска вероятно по-интересният и поучителен случай на неговия предшественик в Италия – Джузепе Конте. (Споменаването на името на Мишел Барние като „непартиен кандидат“ говори или за неразбиране, или за умишлена манипулация.)
Нека накратко посочим някои особености на този „авариен“ – за системите на парламентарно управление – вариант. (В страните с президентски режим има повече примери, но по обясними причини те не ни интересуват.) Преди всичко, това не е просто вариант, който се прилага за преодоляване на тежка политическа или друга криза, а осъзнато временно решение. То предполага загърбване на специфичните интереси на отделните партии и техните избиратели, което неизбежно може да е валидно за кратък времеви период, обикновено до преминаването на острата фаза на кризата. Постигнатият компромис се изразява в ясна и еднозначна парламентарна подкрепа за законодателните инициативи и управленските действия на излъчения „непартиен“ премиер и неговия кабинет.
На следващо място, този компромис е не само временен, но и ограничен по съдържание. Когато действията на „непартийния“ министър-председател, пък били те и общественополезни и аргументирани, засегнат ключови принципи и/или интереси на партиите, подкрепата за него бързо се разпада.
Трето, което често се пренебрегва,
партиите в този случай не проявяват саможертвеност
в името на обществото, а просто се ръководят от някаква калкулация на баланса на ползи и вреди. Те отдават – временно и ограничено – част от контрола над властта, за да получат в бъдеще по-изгодни позиции. Тъй като в крайна сметка едни от участниците в компромиса имат по-голяма полза от него, а други губят, въпросът опира до точния анализ и предвиждане на развоя на процесите.
Четвърто, въпреки че изглежда компромисна фигура, това съвсем не означава, че „равноотдалеченият“ неутрален премиер е нещо като политически пластилин в ръцете на партиите. Хора, които се нагърбват с подобна трудна и рискована задача, имат не просто висока репутация в обществото, но и силен характер и ясни приоритети. Поемайки поста в трудна ситуация, такъв премиер осъществява не някакъв безпринципен буламач от искания на подкрепилите го партии, а собствен план за действие, представен пред партиите и одобрен от тях. Това одобрение обикновено е принудително (поради липса на по-добра алтернатива) и се съпровожда от скърцане със зъби, още повече, като се има предвид, че подкрепата означава неизбежно носене на отговорност.
Ако ползваме италианския опит, тези особености бяха ясно изразени както при Конте, така и при Драги. Няма да влизаме в повече подробности, защото в „Банкеръ“ сме писали и за двата случая, а освен това детайлите са силно зависими от контекста. Нека преминем към българската ситуация и
актуалната (не)осъществимост на разглеждания вариант.
Както бе посочено, пречката не е в невъзможността по принцип да се намери такъв човек, а в неспособността и нежеланието на партиите, първо, да се разберат помежду си, и второ, да му предоставят реални гаранции за автономност в разумен времеви хоризонт. За да е възможен „български Конте“ или „български Драги“, са нужни партии и политици, способни да мислят и действат (поне) като италианските.
Основната характеристика на системната криза на българската политика е не просто болестта на отделните партии, а тяхната неспособност да изпълняват ролята на взаимосвързани елементи на системата. Нито една от парламентарно представените български партии дори не си представя нормално, принципно политическо съжителство с останалите. Целта-максимум е временна заблуда, насочена към последващо силно отслабване на конкурентите – другите партии, но и в собствената партия. Това бе същността на феномена на „сглобката“, от която не само отделните участници загубиха – най-силен удар понесе политическата система. В този смисъл всички тези български партии вече са „антисистемни“ – те доведоха системата до колапс.
Друга ключова особеност е не просто пълната липса на взаимно доверие и предвидимост, а
непоколебимата убеденост в злите намерения на противника.
(Това вероятно не е лишено от основания.) Поради тези две особености е невъзможно партиите да се договорят „джентълменски“ за добросъвестен картбланш за независим премиер, дори той да е временен по продължителност и ограничен по съдържание. Те ще гледат да се прецакат, а най-прецакан ще се окаже „равноотдалеченият“ (и бит от всички) министър-председател.
Затова, дори да се намери взаимно приемлив и достатъчно смел човек, който да се ангажира да проведе необходимия за обществото краткосрочен план за управление, и дори той да има шанс да бъде избран от парламента, проблемите ще възникнат още на фазата на съставянето на правителството. Всяка от подкрепящите партии ще иска да обезпечи интересите си чрез включване на „комисари под прикритие“ – вариант, който нормален кандидат за премиер няма да приеме. А в крайна сметка, даже да бъде сглобен поредният политически „Франкенщайн“, последиците ще са толкова лоши, че „сглобката“ ще ни се види като образец за добронамерено и отговорно партньорство.
