По екраните върви филмът на Майкъл Грейси „Да бъдеш по-добър: Историята на Роби Уилямс” – не съвсем обичаен биографичен филм, в чието създаване музикантът е участвал съвсем непосредствено.
Въпреки или благодарение на това екранният му портрет се е получил подкупващо честен, а известната доза самолюбуване в него е напълно оправдана от факта, че главната роля във филма се изпълнява от цифрова маймуна.
Биографичният жанр, както и да го третираме, си остава един от най-формализираните. Особено когато става дума за музиканти: или всички звезди – от Моцарт до Еми Уайнхаус – приблизително еднакво са щастливи и нещастни, или ги вкарва в единен стандарт всеки опит нечий изпълнен с възходи и падения живот да бъде вместен в що-годе приемлив хронометраж.
В такъв филм непременно ще има и трудно детство, и рано проявил се талант, и неочаквано изтеглен звезден билет, и стоварила се върху неукрепналото съзнание слава, и като следствие – наркотици, алкохол, ментални разстройства.
По-нататък са възможни варианти, но най-общо те са два: единици се справят с демоните си и живеят дълго и щастливо, повечето не успяват.
„Да бъдеш по-добър” е едва третият пълнометражен филм на Майкъл Грейси, който също така е заснел мюзикъла за праотеца на съвременния шоубизнес Финиъс Барнъм „Най-великият шоумен” (2017), документалния филм „Пинк: Всичко, което зная към този момент” (2021), и е продуцирал биографичния филм за Елтън Джон „Рокетман” (2019). Но и последният му филм като цяло следва посочената вече схема.
Виждаме малкия Робърт Уилямс, който расте в бедност в градчето Сток-он-Трент в Северна Англия, подиграван от съучениците си заради това, че изобщо не го бива във футбола. Запознават ни и със строгата му майка (Кейт Малвейни), която сякаш носи на гърба си цялото семейство и няма време и сили за никакви прояви на нежност, за разлика от баба му (Елисън Стадмен) – извор на топлота и грижа, единствената, която му казва, че го обича такъв, какъвто е.
Появява се и бащата – непрокопсаник (Стив Пембъртън), поклонник на Франк Синатра, Дийн Мартин и Сами Дейвис–младши, който сам мечтае за светлините на рампата. Веднъж той спечелва конкурс за таланти в някаква долнопробна кръчма и като обявява на семейството си, че отива да подкрепя местния отбор на шампионата на Англия, изчезва от живота им за цели шест години.
Но именно бащата успява да предаде на Роби Уилямс любовта към музиката и сакралното знание, че истинската звезда трябва да притежава „това”. Какво е „това”, той не може да формулира разбираемо, но, видиш ли, ако го имаш, всички ще те обикнат.
И на един училищен спектакъл, непохватно стоварило се на сцената иззад кулисите, момчето намира у себе си „това” – сплав от обаяние, харизма и умение да „се фука”, имитирайки непробиваема увереност в себе си, каквато всъщност не притежава.
После ще има среща с продуцента Найджъл Мартин Смит (Деймън Хариман), прослушване за създаването на бъдещата момчешка група Take That – това ще помогне на 15-годишния Робърт, сега Роби, да изпревари тълпата от конкуренти. А след това по ред на номерата: слава, наркотици, напускане на групата, солова кариера, още повече слава, още повече наркотици и, както пееше Синатра в My Way, неговият си дял от загуби, при това много от които – в резултат от собствените му постъпки.
Да се гледа всичко това не би било кой знае колко интересно дори въпреки вдъхновената постановка на музикалните изпълнения. Например Rock DJ, ознаменуващ върха на успеха на
Take That, увлича лондонската Риджънт-стрийт в карнавален вихър; по време на Come Undone скъсалият с групата Роби буквално потъва в морето от теглещи го във всички посоки поклонници и папараци; първата среща с Никол Епълтън (Рашел Бано), с която певецът имал бурен двугодишен роман, се превръща в танц в съпровод на песента She’s the One, заснет в най-добрите традиции на холивудския Златен век.
Основният похват, който на хартия изглежда напълно безумен, ала в действителност не само откроява филма измежду стандартните биографични истории, но и му придава допълнителна емоционална тежест, е решението на Майкъл Грейси да не взема за главната роля актьор, когото непременно биха сравнявали с истинския Роби. Става въпрос за маймуната, създадена в студията Weta FX с помощта на цифрови технологии, поставена в центъра на сюжета.
Като деца своята пластика и мимика подарили на това същество младите актьори Асмара Файк и Картър Дж. Мърфи, като възрастен – Джоно Дейвис, и той заедно със самия Уилямс го озвучил.
Невероятно естествено изглеждащата маймуна пее, танцува, смърка кокаин, смее се, плаче, страда, гледа ни от екрана с човешки очи, въплъщавайки вътрешното самоусещане на Роби, който често се чувства като зверче в цирка, което се кълчи за забавление на публиката.
И същевременно се превръща в магнит, привличащ вниманието на зрителите – направо е невъзможно да откъснеш поглед от героя, защото той в буквалния смисъл не е като другите. Това е също така олицетворение на популярната теория, че при звездите емоционалното развитие често спира във възрастта, в която са се прославили – на 15 години, както се получава при Роби. В същото време той извървява немалък път пред очите ни, прави много грешки, но намира мъжество да си ги признае и в крайна сметка да стане човек. И го прави, какъвто съвет му дава неговият кумир Синатра – по свой собствен начин.
