Известно е, че един от най-яростните теоретични (по-скоро схоластични) спорове през Средновековието е бил колко точно дявола могат да се поберат на върха на една игла. Може би за времето си богословите са виждали някаква причина да дебатират по въпроса, но след години той се е превърнал в синоним на безсмислена препирня. Първо, защото не може да се изследва и докаже, второ, защото няма никакво практическо значение. Други проявления и местоположения на дявола (или на дяволското) имат доказано по-голямо отражение върху живота на хората.
Нещо подобно се случва с подхванатите реплики относно броя и вида на правителствата, които би могъл да излъчи действащият или вегетиращият (изберете сами) парламент. Има поне три гледни точки, които трябва да бъдат прецизирани и съпоставени, за да не се окажем в положението на спорещите за броя дяволи на върха на една игла.
Първата гледна точка е формално-законната
Това Народно събрание, както всяко друго, чийто избор не е отхвърлен по предвидения ред, може да избере и да свали толкова правителства, колкото пожелае. Има едно единствено условие – да се наберат необходимия брой народни представители, които да гласуват за избора или освобождаването на съответния кабинет. В други условия и в други времена в това отношение са действали определени политически, идейни и морални задръжки, имало е някакви граници. Днес, както ясно личи от парламентарната практика през последните месеци, е възможно всичко. Не само е възможно, но е напълно вероятно парламентарните играчи да се прегрупират до безкрайност с една-единствена цел – да не изпаднат от играта. Много трудно може да се докаже, че ако ножът опре до кокала, няма да се сберат 121 депутата, които да направят кворум, и 61 от тях, които да изберат правителство. Какво и за какво, това вече е друга тема. И, разбира се, ако ставащото извън стените на Народното събрание го позволи.
Вярно е, че към момента официалните позиции на двете основни управляващи партии – БСП и ДПС, декларират, че друг кабинет – освен този на Пламен Орешарски, не е възможен в това Народно събрание. Но вече се нагледахме и наслушахме на всякакви бързи, нелогични и дори абсурдни обрати, завои и измъквания. Още повече, чуват се гласове (като този на заместник-председателя на парламента Христо Бисеров), които оставят
вратичка за всякакви други варианти
Има и още едно съществено обстоятелство. Много трудно е да се предвиди бъдещата роля на ГЕРБ, независимо от това, дали ще се разцепи, разпадне или реконсолидира. И от двете страни зачестиха намеците (приличащи на махленско пазарене), че бившите управляващи биха могли (би трябвало) да преразгледат поведението си. Дали и кога ще стане, зависи от това, ще има ли сделка? Като се отчита нарастването на напрежението в обществото и сгъстяващите се облаци на социално-икономическия хоризонт, май ще има, независимо от всички клетви и взаимни нападки.
Втората, по-важна гледна точка, е тази, която отчита
обществената легитимност на управлението
А тя въобще не съвпада с формалната законосъобразност на избора на парламента или правителството. Тук ситуацията е по-скоро огледална – въпреки че 42-ото Народно събрание може да избере различни по брой и вид кабинети, няма никакви аргументи, че някой от тях би могъл да се радва на поне минимално публично доверие и санитарно-хигиенно ниво на обществен диалог. Както много пъти съм писал, причината не е само в присъстващите в този парламент партии и техните особености. Коренът е много по-дълбоко – самата система е опорочена, делегитимирана и не може да произведе необходимите предпоставки за стабилно и ефективно управление. Да допуснем на теория, че ДПС и Атака ги няма в законодателния орган, а на тяхно място е някакъв десен блок и друга националистическа формация. Ще се промени ли нещо от гледна точка на способността да се излъчи по-добро правителство? Едва ли.
Смятам, че всички играчи в този парламент са наясно с това обстоятелство и са се примирили с
неизбежния факт, че предсрочни избори ще има
Различията са само по отношение на политическите и икономическите ходове, които трябва да бъдат направени, а в основата на всичко са противоречивите им интереси с оглед осигуряването на максимално изгодни позиции за следващото премерване на силите.
Тази задача обаче е с повишена трудност. Нейното успешно решаване изисква калкулиране на четири реда променливи:собствения интерес, интереса на другите в парламента, състоянието и заплахите, идващи от извънпарламентарните политически субекти, настроенията и възможното поведение на различните социални групи. Не искам да обиждам днешния политически елит, но той среща непреодолими трудности при адекватното формулиране още на първата група променливи, какво остава за другите. Голяма част от досегашните ходове на управляващите, а и на парламентарната опозиция, взривили общественото възмущение, говорят именно за неадекватност при осмислянето кое е печелившо и кое губещо. Каквито и зависимости да постулираме, всяка една зависимост може да се реализира интелигентно, посредствено или – както е в нашата ситуация – направо малоумно.
Четирите партии в Народното събрание са готови да се пазарят и да се спазарят за всичко и на всякаква обществена цена. Но не могат да постигнат разумна договореност извън най-елементарните варианти на
Играта с нулева сума
При този манталитет, който налага логиката-че можеш да спечелиш само ако прецакаш съперника и най-вече – обществото, разумна, още по-малко високоинтелигетна политическа комбинация, е невъзможна. Това е едно от обясненията на тоталната деградация на инструментариума на българската политика, сведен до компромати, долнопробни жълтении, безсрамни лъжи, погазване дори на най-непретенциозните стандарти за почтеност и достойнство.
Посланието, че трябва да се даде време на кабинета Орешарски да изпълнява програмата си, е несъстоятелно и незащитимо. Просто се печели време – за постигане на някои договорености, както и за омаломощаване на протестите на площада. Нито премиерът, нито министрите, нито други (по-умни) участници в схемата нямат особено желание да продължат хорото, но просто в момента не могат да се пуснат. Тази седянка няма как да бъде разтурена, поне не сега.
Тази принципна,
тотална ограниченост на легитимността
ще важи за всяко (евентуално) следващо правителство, избрано от това Народно събрание. Нито депутатите, нито кабинетът имат реални изгледи да направят нещо, с което да изградят поне минимално доверие и разбиране. Те не разполагат с нито един от необходимите елементи – нито ресурси, нито време, нито воля и готовност за необходимите политики. В момента сме свидетели на замазване на проблемите, което е разочароващо дори по отношение на скромните намерения за частична стабилизация, които по принцип бяха по възможностите на това управление.
Има обаче още една – трета, и вероятно най-значима гледна точка. Важно е не просто да има някакво правителство и дори не просто то да работи нещо, което е, общо взето, прието сред по-голямата част от обществото. България има огромна нужда и е в отчайващ цайтнот с оглед излъчване на управление, което да назове, аргументира и реализира действителните приоритети на нацията. Една голяма част от тях са твърде проблематични, изискват гигантски ресурси (каквито нямаме) и сплотени усилия (на каквито не е ясно дали сме способни). Очевидно е, че това животоспасяващо управление трябва да стъпва на сериозна експертиза, но то не би било възможно, ако не предложи стратегическа политическа перспектива. То трябва
да генерира доверие и да раздаде надежда
(по Джани Родари) на мнозинството българи.
Нито това Народно събрание, нито повечето от възможните в рамките на статуквото парламенти могат дори да се доближат до реализацията на това най-важно изискване. Статуквото е тотално изчерпано и оттук нататък може да произвежда само възмущение, протест и несъгласие. Взаимните компромиси, за които говорят някои по-разумни управляващи, вече са илюзия, защото са възможни единствено в рамките на споделена ценностна система, т.е. идентичност, каквато няма. Огромната част от хората не се идентифицират с политическите и други елити, а и елититенямат желание и самочувствие да бъдат изразители на публичния интерес.
Затова каквито и упражнения по избиране на правителства да прави този парламент, те само ще влошават положението. Изходът е не просто в нови избори, а в избори – колкото и докогато трябва, за да се промени статуквото. Това е единственият що-годе добър и относително демократичен вариант. Да не забравяме, че има и други, и те съвсем не са въображаеми.
Александър Маринов
