На днешния ден можем да си спомним за Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес (Gabriel José de la Concordia García Márquez) – колумбийския писател, журналисти, издател и общественик, приятел на поколения читатели, известен като Габо или Габито (умалително на Габриел) в цяла Латинска Америка. На 17 април 2014 г., след кратка хоспитализация, той умира в Мексико на 87-годишна възраст.
Маркес е сред най-значимите автори от ХХ век и един от най-добрите на испански език, носител на Нобелова награда за литерагура през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 година. Той напуска кариерата на юрист, за да се отдаде на журналистиката. През 1958 г. се жени за Мерседес Барча и има двама сина.
Габриел Гарсия Маркес започва своята кариера като журналист, но популярност добива с романите си „Сто години самота“ (1967 г.), „Есента на патриарха“ (1975 г.) и „Любов по време на холера“ (1985 г.). Често той е сочен за най-известния представител на магическия реализъм, елементи от който се откриват в много негови произведения. Основен мотив в тях е самотата.
След смъртта му през 2014 г. Хуан Мануел Сантос, президент на Колумбия, го нарича най-великият колумбиец за всички времена.
През 1950 година Маркес скъсва окончателно с правото и се посвещава на литературата. Той така и не завършва висшето си образование. Гарсия Маркес започва кариерата си като репортер в колумбийския всекидневник „Ел Еспектадор“ (El Espectador).
Световната слава на Гарсия Маркес идва с публикуването на книгата „Сто години самота“ през 1967 година. Докато пише книгата, в продължение на 18 месеца, той продава колата си, взима храна на кредит, залага имущество и пуши по шест кутии цигари на ден. Неуморният му труд се увенчава с огромен успех, книгата е приета с голям ентусиазъм и хвалебствия от критиката и е преведена на много чужди езици. След успеха, вече финансово осигурен, той заминава със семейството си отново за Европа и се установява в Барселона, Испания, където прекарва седем години.
Често в произведенията на Гарсия Маркес има едновременно художествени и документални елементи. Най-ярките примери за това са повестта „Хроника на една предизвестена смърт“ (1981 г., по новина от вестникарска хроника), романът „Любов по време на холера“ (1985 г., по спомени на бабата и дядото на автора) и други.
Най-известният роман на Гарсия Маркес – „Сто години самота“, е продаден в над десет милиона копия. Той рисува живота в митичното южноамериканско село Макондо (което се появява и в други съчинения на автора и означава банан на езика банту). За него получава наградата „Ромуло Галегос“ през 1972 година.
През 1982 г. Гарсия Маркес е удостоен и с Нобелова награда за литература за цялостно творчество.
Габриел Гарсия Маркес е известен със своето приятелство с кубинския лидер Фидел Кастро, като често изразява симпатия към някои латиноамерикански роволюционни групи, особено през 60-те и 70-те години на миналия век. Въпреки това той е критичен към положението в собствената си страна и никога не подкрепя публично партизанските групи там.
Магическият реализъм
е литературен стил, при който магически и фолклорни елементи се вмъкват в привидно реалистичния контекст. Този похват е използван в различни култури и епохи, но днес се свързва най-вече с латиноамериканския литературен бум през ХХ век.
Класически текст на магическия реализъм е романът „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, публикуван през 1967 година. Други известни представители на това направление са бразилецът Жоржи Амаду, перуанецът Марио Варгас Льоса (Нобелов лауреат за литература 2010 г.), мексиканецът Карлос Фуентес, кубинецът Алехо Карпентиер, гватемалецът Вигел Анхел Астуриас (Нобелова награда за литература 1967 г.), чилийката Изабел Алиенде, мексиканката Лаура Ескивел, италианците Дино Будзати и Итало Калвино, аржентинецът Хорхе Луис Борхес.
Според някои критици, в българската литература виден представител на магическия реализъм е Йордан Радичков, макар това да е подлагано на съмнение от други пък.
